— Какво търси тук онова бяло момче? — попита той.
Емпория имаше готов отговор, който бе обмисляла от няколко дни. Надяваше се въпросите и конфронтациите да отминат малко по малко.
— Името му е Ейдриън Кийн, най-малкият син на мистър Айзък Кийн, и е много болен. Приех да се грижа за него.
— Щом не е добре, защо не го пратят в болницата?
— Болестта му е по-различна. Лекарите с нищо не могат да му помогнат. Трябва да си почива и да пие по една шепа хапчета вееш ден.
— Значи скоро ще умре?
— Така изглежда, Хърман. Ще се влошава все повече и накрая ще си отиде. Много е тъжно.
— Рак ли е хванал?
— Не, не е рак.
— А какво?
— Друга болест, Хърман. Има я в Калифорния.
— Вижда ми се безсмислено.
— Много неща са безсмислени.
— Не разбирам защо ще живее при теб, в нашата част на града.
— Както споменах, Хърман, аз ще се грижа за него.
— Принуждават те, защото къщата е тяхна?
— Не.
— Плащат ли ти?
— Гледай си работата, Хърман.
Хърман стана и тръгна по улицата. Не след дълго слухът се разнесе.
Шефът на полицията отскочи за палачинки до кафенето и Дел почти веднага го притисна.
— Не разбирам защо не поставите момчето под карантина — изрече високо тя, за да я чуят всички.
— За това се изисква съдебна заповед, Дел — отговори той.
— Значи може да скита на воля из града и да сее микроби навсякъде?
Полицейският началник беше търпелив човек, преодолял много кризи през годините.
— Всички имаме право да скитаме на воля, Дел. Пише го някъде в Конституцията.
— Ами ако зарази някого? Тогава какво?
— Консултирахме се със здравните власти на щата. Миналата година в Мисисипи от СПИН са умрели седемдесет и трима души, тъй че болестта е позната. СПИН не е като грипа. Предава се само чрез телесни течности.
Настъпи тишина. Дел и клиентите напрегнато разсъждаваха какви течности може да произвежда човешкото тяло. Междувременно началникът хапна от палачинките, преглътна и добави:
— Вижте, няма смисъл да се тревожите. Всичко е под контрол. Той не досажда на никого. Просто си седи на верандата при Емпория.
— Чух, че хората там вече са притеснени.
— Така разправят.
В бръснарницата един редовен клиент каза:
— Черните не били много радостни. Плъзнал е слух, че странното момче се укрива в една от къщите на покойния му татко. Хората са ядосани.
— Не ги упреквам. Ами ако вземе да се засели до теб?
— Ще грабна пушката и няма да му дам да припари наблизо.
— Момчето не прави нищо лошо. Защо е целият шум?
— Снощи четох една статия. Предсказват, че СПИН ще стане най-смъртоносната болест в човешката история. Ще убие милиони, предимно в Африка, където всички се чукат, както им падне.
— Мислех, че тия работи стават в Холивуд.
— Там също. В Калифорния има повече болни от СПИН, отколкото в който и да било друг щат.
— Нали там го е прихванал малкият Кийн?
— Така казват.
— Не мога да повярвам, че през 1989 година в Клантън има случай на СПИН.
В деловодството на съда една млада дама на име Бет бе заела централното място около масата с понички и кафе, защото мъжът й работеше в градската полиция и предния ден го бяха изпратили да провери положението в Лоутаун. Минал с колата покрай розовата къщичка на Емпория Нестър и наистина, както говорели хората, на верандата седял блед и мършав бял младеж. Полицаят и жена му никога не бяха виждали Ейдриън Кийн, но тъй като половината град се бореше да докопа старите фотоалбуми от гимназията, ученическите му снимки вече обикаляха от ръка на ръка. И тъй като бе минал обучение за бързо разпознаване на заподозрени, той почти не се съмняваше, че е видял именно Ейдриън Кийн.
— Защо го следи полицията? — попита Майра с леко раздразнение.
— Ами мъжът ми беше там, защото така му наредиха — рязко отвърна Бет.
— Не е престъпление да си болен — възрази Майра.
— Не, но полицаите трябва да защитават обществото, нали така?
— Значи, ако дебнат дали Ейдриън Кийн си седи на верандата, за нас ще е по-безопасно. Това ли казваш, Бет?
— Не съм го казала, недей да ми слагаш думи в устата. И сама знам да говоря.
И тъй нататък…
Той спа до късно и после дълго остана в леглото. Гледаше белия дъсчен таван и се чудеше колко дни му остават. После пак се запита защо е тук, но знаеше отговора. Беше видял толкова много от приятелите си да гаснат. Преди месеци взе решение да не товари с подобна гледка живите си приятели. По-лесно беше да се сбогува с бърза целувка и силна прегръдка, докато още имаше сили.