Първата му нощ в розовата къща премина с обичайната поредица от тръпки и студена пот, спомени и кошмари, кратък сън и дълго взиране в мрака. Събуди се изтощен и знаеше, че умората никога няма да си отиде. Накрая стана от леглото, облече се и се захвана с лекарствата. Очакваха го над десет шишенца, подредени в спретната редица според указанията на лекарите. Първата доза включваше осем медикамента и той ги преглътна с чаша вода. Още няколко пъти през деня щеше да се връща за други комбинации и докато завинтваше капачките, си помисли колко безнадеждно е всичко. Хапчетата не бяха достатъчно съвършени, за да спасят живота му — до откриването на истинско лекарство щеше да мине много време, — а имаха за цел само да го продължат. Струваха хиляда долара месечно, осигурявани неохотно от близките му. Двама негови приятели се бяха самоубили и мисълта за това не го напускаше.
Къщата вече се затопляше и той си спомни дългите влажни дни на своето детство, лепкавата лятна жега, което не му липсваше в другия живот.
Чу Емпория в кухнята и отиде да я поздрави.
Не ядеше месо и млечни продукти, тъй че накрая се договориха за чиния нарязани домати от нейната градина. Странна закуска, помисли си тя, но леля Лиона й бе казала да го храни с каквото поиска. „Отдавна не знам какво обича“, бе заявила тя. После двамата си направиха по чаша разтворимо кафе от цикория и излязоха на предната веранда.
Емпория искаше да знае всичко за Ню Йорк — град, който познаваше само от вестниците и телевизията. Ейдриън го описа, разказа за годините си там, за колежа, първата си работа, оживените улици, безбройните магазини, етническите квартали, тълпите народ и бурния нощен живот. Една дама, възрастна поне колкото Емпория, спря пред къщата и подвикна:
— Здравей, Емпория.
— Добро утро, Дорис. Ела да седнеш при нас.
Дорис не се поколеба. Запознаха се без ръкостискане. Тя беше съпруга на Хърман Грант от отсрещната къща и много близка приятелка на Емпория. Не личеше да се притеснява заради Ейдриън. След няколко минути двете жени заговориха за новия проповедник, когото не бяха сигурни дали харесват, а оттам се впуснаха в църковни клюки. За известно време забравиха Ейдриън, който се задоволяваше да ги слуша с развеселена усмивка. Когато приключиха с църковните дела, преминаха към семействата. Разбира се, Емпория нямаше деца, но Дорис имаше достатъчно и за двете. Осем на брой, повечето разпръснати на север, трийсетина внуци и правнуци. Обсъждаха се всевъзможни приключения и конфликти.
След като ги слуша един час, Ейдриън използва временното затишие и подхвърли:
— Слушай, Емпория, трябва да отида до библиотеката. За ходене пеш сигурно е твърде далече.
Емпория и Дорис го изгледаха странно, но премълчаха. От пръв поглед си личеше, че Ейдриън е прекалено крехък, за да се добере до края на улицата. В тая жега клетото момче щеше да рухне на метри от розовата къща.
В Клантън имаше само една библиотека, която се намираше до площада. За клон в Лоутаун никога не бе ставало дума.
— Ти как се придвижваш? — попита той. Беше ясно, че Емпория няма кола.
— Обаждам се на „Черно и бяло“.
— На кое?
— Таксита „Черно и бяло“ — обясни Дорис. — Ползваме ги редовно.
— Не ги ли знаеш? — попита Емпория.
— Отсъствах четиринайсет години.
— Да, вярно. Дълга история.
Емпория се намести по-удобно и се приготви да разказва.
— Така е — потвърди Дорис.
— Има двама братя на име Хършел. Единият черен, другият бял, горе-долу на една възраст. Според мен са около четирийсет, ти как мислиш, Дорис?
— Да, някъде там.
— Имат общ баща и различни майки. Едната е тукашна, другата е от центъра. Бащата избяга отдавна и двамата Хършел знаеха истината, но не можеха да я приемат. Накрая се срещнаха и признаха онова, което беше известно на целия град. Доста си приличат, не смяташ ли, Дорис?
— Белият е по-висок, но тъмният е със зелени очи.
— Решиха да основат компания за таксита. Купиха два стари форда на по един милион километра. Боядисаха ги в черно и бяло и това стана име на компанията. Вземат хора от тук и ги карат натам, при чистите къщи и магазините. Понякога качват някого там и го докарват тук.