— За какво? — попита Ейдриън.
Емпория и Дорис се спогледаха за миг. Ейдриън надушваше някаква мръсна провинциална тайна и нямаше намерение да отстъпва.
— Хайде, дами, кажете ми. Защо такситата докарват бели хора отвъд железопътната линия?
— Тук играят покер — призна Емпория. — Така съм чувала.
— И заради жени — тихо добави Дорис.
— И нелегално уиски.
— Ясно — каза Ейдриън.
След като истината излезе наяве, тримата се загледаха в една млада майка, която вървеше по улицата с голяма торба покупки.
— Значи може просто да се обадя на братя Хършел и да си поръчам такси до библиотеката? — попита Ейдриън.
— С удоволствие ще позвъня вместо теб. Познават ме добре.
— Свестни момчета са — добави Дорис.
Емпория прекоси верандата и влезе вътре. Ейдриън се усмихна замислено и се помъчи да повярва на историята за братята Хършел.
— Страшно мила жена — заяви Дорис и размаха длан пред лицето си.
— Вярно е — потвърди той.
— Просто не успя да намери подходящия мъж.
— Откога я познаваш?
— Немного отдавна. Сигурно от около трийсет години.
— Трийсет години малко ли са?
Тихичък смях.
— За теб може и да не са, но с някои хора тук съм отраснала, а това беше преди доста време. На колко години съм според теб?
— На четирийсет и пет.
— Майтапчия. След три месеца правя осемдесет.
— Не може да бъде!
— Господ ми е свидетел.
— А Хърман на колко е?
— Разправя, че бил на осемдесет и две, но не му вярвам.
— Откога сте заедно?
— Оженихме се, когато бях на петнайсет. Много отдавна.
— И имате осем деца?
— Моите са толкова. Хърман има единайсет.
— Значи той има повече деца от теб?
— Три са извънбрачни.
Ейдриън реши да не разпитва за тях. Може би беше разбирал тия неща някога, докато живееше в Клантън. Може би не. Емпория се върна с чаши и кана ледена вода върху поднос. За да я успокои, Ейдриън деликатно бе настоял да ползва винаги една и съща чаша, чиния, купичка, нож, вилица и лъжица. Тя наля вода с лимон в предвидената за него чаша — стар сувенир от окръжния панаир през 1977 г.
— Свързах се с белия Хършел. Ще дойде след минутка — каза Емпория.
Отпиваха студена вода, правеха си вятър с длани и обсъждаха жегата. Дорис заяви:
— Той си мисли, че съм на четирийсет и пет, Емпория. Какво ще кажеш за това?
— Белите нямат око за такива неща. Ето го и таксито.
Явно във вторник сутрин нямаше много работа, защото колата пристигна по-малко от пет минути след обаждането на Емпория. Наистина се оказа стар черен форд феърлейн с бели врати и бял капак. Беше чист, с лъскави колела и телефонни номера върху броните.
Ейдриън стана и бавно се протегна, сякаш трябваше да следи всяко свое движение.
— Ще се върна след около час. Отивам само до библиотеката да взема няколко книги.
— Ще се справиш ли? — попита Емпория с нескрита тревога.
— Разбира се. Нищо ми няма. Беше ми много приятно, мисис Дорис — каза той почти като истински южняк.
— Пак ще се видим — отвърна Дорис с широка усмивка.
Ейдриън слезе по стъпалата на верандата и вече бе минал половината път към улицата, когато белият Хършел се измъкна от колата и извика:
— О, не! По дяволите, няма начин да влезеш в таксито. — Той застана пред колата и гневно посочи Ейдриън. — Чух за теб!
Смаяният Ейдриън застана на място, неспособен да реагира.
— Няма да ми съсипеш бизнеса! — продължаваше Хършел.
Емпория слезе на стъпалата.
— Няма страшно, Хършел. Имаш думата ми.
— Стига, мис Нестър. Не става дума за теб. Той няма да влезе в колата ми. Трябваше да кажеш, че е за него.
— Недей така, Хършел.
— Всички в града знаят за болестта му. Няма начин. Няма начин, по дяволите.
С гневни стъпки Хършел се върна до отворената врата, седна вътре, затръшна я и даде газ. Ейдриън погледа как колата се отдалечава по улицата, после бавно се изкачи по стъпалата, мина покрай жените и влезе в къщата. Беше уморен и трябваше да поспи.
Книгите пристигнаха късно следобед. Мис Дорис имаше племенница, която преподаваше в училище и се съгласи да взема от библиотеката каквото поиска Ейдриън. Той бе решил най-после да се потопи във въображаемия свят на Уилям Фокнър — автор, когото му бяха натрапили още в гимназията. По онова време Ейдриън, както всички ученици от Мисисипи, смяташе, че съществува щатски закон, задължаващ преподавателите по английски да включват Фокнър в програмата. С много усилия бе изчел „Приказка“, „Реквием за една светица“, „Непобедените“ и други творби, които впоследствие се помъчи да забрави. Накрая, съвсем объркан, вдигна ръце някъде към средата на „Врява и безумство“. Сега, в последните си дни, твърдо бе решил да разбере Фокнър.