След вечерята, докато Емпория миеше чиниите, той седна на верандата и се захвана с „Войнишка заплата“, издадена през 1926 г., когато Фокнър бил едва на двайсет и девет. Прочете няколко страници и спря да си почине. Вслуша се в звуците наоколо: тих смях от близките веранди, крясъци на играещи деца в далечината, телевизор през три врати от тяхната, пискливия глас на жена, ядосана на съпруга си. Гледаше ленивото движение на пешеходците по Рузвелт Стрийт и съвсем ясно усещаше любопитните погледи на хората, минаващи край розовата къща. Винаги се усмихваше и кимаше, щом го поглеждаха, и неколцина отвръщаха колебливо на поздрава.
По здрач Емпория излезе на верандата и се настани на любимия си люлеещ се стол. Дълго мълчаха. Можеше и да не си говорят, защото вече бяха стари приятели.
Накрая тя каза:
— Много ми е съвестно заради Хършел и таксито.
— Недей да се тревожиш. Разбирам.
— Той просто е невежа.
— Виждал съм много по-лоши неща, Емпория. Ти също.
— Сигурно. Но това не го оправдава.
— Така е.
— Да ти донеса ли чай с лед?
— Не. Бих искал нещо по-силно.
Тя се позамисли и не отговори.
— Виж, Емпория, знам, че не пиеш, но аз го правя. Не съм голям любител, но наистина се нуждая от една чашка.
— В къщата ми никога не е влизал алкохол.
— Тогава ще пийна тук, на верандата.
— Аз съм християнка, Ейдриън.
— Познавам доста пиещи християни. Спомни си Първото послание до Тимотея, глава 5, стих 23, където апостол Павел съветва Тимотей да взема по малко вино за болния си стомах.
— От стомах ли страдаш?
— От всичко страдам. Трябва ми вино, за да се почувствам по-добре.
— Не знам…
— И ти ще се почувстваш по-добре.
— Моят стомах си е наред.
— Чудесно. Тогава ти ще пиеш чай, а аз вино.
— Къде ще го намериш? Магазините за алкохол са затворени.
— Работят до десет. Щатски закон. Обзалагам се, че наблизо има поне един.
— Виж, нямам право да ти се налагам, но ще е голяма грешка, ако отидеш до магазина по това време. Може и да не се върнеш.
Емпория трудно си представяше как един бял човек, особено в неговото състояние, изминава четири пресечки до магазина на Уили Рей, където младите гангстери се мотаят из паркинга, купува алкохол и се прибира обратно в нейната къща.
— Идеята е лоша, повярвай ми — настоя тя.
Минаха няколко минути, без да си кажат дума. По улицата се зададе човек.
— Кой е този? — попита Ейдриън.
— Карвър Снийд.
— Свестен ли е?
— Става.
Изведнъж Ейдриън подвикна:
— Мистър Снийд!
Карвър наближаваше трийсет и в момента живееше с родителите си в края на Рузвелт Стрийт. Всъщност не отиваше никъде, а просто минаваше с единствената цел да зърне „призрака“, който умираше на верандата на Емпория Нестър. Не беше планирал да се озове лице в лице с него. Той отби към дъсчената ограда и каза:
— Добър вечер, мис Емпория.
Ейдриън стоеше на най-горното стъпало.
— Това е Ейдриън — заяви Емпория, не твърде доволна от срещата.
— Приятно ми е, Карвър — поздрави го Ейдриън.
— И на мен.
Няма смисъл да губим време, помисли си Ейдриън.
— Дали ще можеш да отскочиш до магазина за алкохол? — попита той. — Иска ми се да пийна нещо, а мис Емпория не разполага със запаси.
— В моята къща няма алкохол — заяви тя. — Никога не е имало.
— Ще те черпя шест бири за услугата — бързо добави Ейдриън.
Карвър се приближи до стъпалата и погледна Емпория, която седеше със скръстени ръце и стиснати зъби.
— Сериозно ли говори? — попита той.
— Досега не ме е лъгал — отсече тя. — Но не гарантирам, че няма да го направи.
— Какво искаш да купя? — обърна се Карвър към Ейдриън.
— Вино, за предпочитане шардоне.
— Какво?
— Всякакво бяло вино ще свърши работа.