— Вижте старата къща — рече той. — Нямат пари да я боядисат, а са твърде горди, за да я варосат.
Към края на юни жегата стана непоносима и Ейдриън си стоеше в стаята, близо до шумния климатик, който едва работеше. Треската го налягаше все по-често и той просто не би оцелял в тежкия, задушлив въздух на верандата. Не носеше друго, освен бельо, често подгизнало от пот. Четеше Фокнър и пишеше десетки писма на приятели от предишния си живот. В останалото време спеше. Всеки трети ден идваше медицинска сестра за бърз преглед и нов запас от хапчета, които Ейдриън вече изсипваше в тоалетната.
Емпория полагаше огромни усилия да го храни, но той нямаше апетит. Тъй като никога не бе готвила за семейство, тя разполагаше с ограничен опит в кухнята. Малката градина й осигуряваше достатъчно домати, тиквички, грах, зелен фасул и пъпеши, за да се изхранва цяла година, а Ейдриън любезно се мъчеше да отдаде дължимото на щедрата й трапеза. Емпория го убеди да яде царевичен хляб, макар че съдържаше масло, мляко и яйца. Никога не бе срещала човек, който отказва месо, риба, пиле и млечни продукти и неведнъж питаше:
— В Калифорния всички ли се хранят така?
— Не, но има много вегетарианци.
— Не са те отгледали такъв.
— Нека не говорим за това как са ме отгледали, Емпория. Цялото ми детство беше кошмарно.
Тя слагаше масата три пъти дневно в часове по негов избор и двамата се стараеха да удължат храненето. Ейдриън знаеше, че е важно за нея да се храни добре, затова ядеше колкото можеше. Но след две седмици бе очевидно, че продължава да губи тегло.
Един ден бяха седнали да обядват, когато се обади проповедникът. Както винаги, Емпория вдигна слушалката на телефона, окачен на стената в кухнята. Разбира се, Ейдриън бе получил разрешение да го ползва, но рядко говореше. Нямаше на кого да се обади в Клантън. Не звънеше на близките си и те също не го правеха. Имаше много приятели в Сан Франциско, но те оставаха в миналото и той не искаше да чува гласовете им.
— Добър ден, отче — каза Емпория и се отдалечи, доколкото позволяваше шнурът. Поговориха накратко и тя приключи с любезното: — Ще се видим в три.
Върна се на масата и веднага захапа парче царевичен хляб.
— Е, как е свещеникът? — попита Ейдриън.
— Добре, струва ми се.
— Значи ще дойде в три следобед?
— Не. Аз ще отскоча до църквата. Каза, че искал да обсъдим нещо.
— Имаш ли представа какво?
— Много любопитен си станал напоследък.
— Е, Емпория, вече от две седмици съм в Лоутаун и разбрах, че човек тук няма личен живот. Смята се едва ли не за неприлично, ако не си пъхаш носа навсякъде. А и обратните са по-любопитни от другите. Знаеше ли го?
— Никога не съм чувала такова нещо.
— Вярно е. Доказан факт. Тъй че защо отчето не намине да те посети? Не е ли негово задължение да ходи по къщите, да наглежда паството и да приветства новодошли като мен? Преди три дни го видях на отсрещната веранда да си приказва с Дорис и Хърман. Все се озърташе насам, сякаш го беше страх да не прихване треска. Ти не го харесваш, нали?
— Предишният ми допадаше повече.
— И на мен. Няма да дойда с теб в църквата, Емпория. Моля те, недей да ме каниш пак.
— Само два пъти съм те канила.
— Да, а аз любезно ти отказах. Много мило от твоя страна, но нямам желание да ходя нито в тази църква, нито в която и да било. Напоследък не ми се вярва да съм добре дошъл някъде.
Тя премълча.
— Наскоро сънувах сън. Бях в някаква бяла църква тук, в Клантън. Присъствах на една от ония страховити проповеди, на които хората се търкалят и припадат по пътеките, а хорът пее с всичка сила: „Да се съберем ли при реката“. Проповедникът стоеше до олтара, молеше се и призоваваше грешниците да дойдат да се покаят. Разбираш за какво говоря, нали?
— Виждам го всяка неделя.
— А аз влязох облечен в бяло, но изглеждах много по-зле от сега и тръгнах към проповедника. Лицето му се изкриви от ужас, не можа да каже и дума. Хорът млъкна насред куплета. Всички застинаха, докато вървях по пътеката. Мина много време. Накрая някой извика: „Той е! Болният от СПИН!“ Друг изкрещя: „Бягайте!“ И настана същински ад. Всички се блъскаха. Майки грабваха децата си. Аз продължавах да вървя напред. Мъже скачаха през прозорците, а аз не спирах. Дебелите жени от хора със златисти одежди падаха и се опитваха да избягат. Но аз вървях към проповедника и накрая, когато стигнах до него, протегнах ръка. Той не помръдна. Не можеше да проговори. Църквата опустя, не се чуваше нито звук.