Откакто бе пристигнал в Албъкърк, двама души му бяха споменали за Стария град. Беше своего рода обект за посещение. Сега му се искаше да бе поканил Айрис Кардано на среща, когато бе имал тази възможност. Не бе забелязал да има някаква друга връзка. Е, несъмнено щеше да я види отново в понеделник… но това, разбира се, не му вършеше работа в момента.
Старият град се оказа недалеч от хотела и имаше паркинг. Алекс прецени, че продаваните там сувенири приличат много на тези, които можеха да се намерят в Ню Йорк и Флорида, с изключение на индианските украшения, керамика и килимчета. Нямаше представа колко от тях са истински и колко са боклуци — никога не бе предполагал, че има толкова много.
Алекс си поръча питие, някакъв коктейл с текила, помисли малко и реши, че всъщност не му се пие повече. Всъщност му се искаше да сграбчи онази млада келнерка за някоя от едрите й, закръглени части, когато минеше покрай него следващия път. Нямаше да стане. Може би трябваше да поръча поне още едно питие. Само да бе поканил Айрис, преди тя да изчезне от офиса. Там бе видял и друго момиче, но не бе сигурен за името му. Дали то или Айрис си имаха приятели? Може би и двете.
На следващата сутрин Алекс бе събуден в самотното си хотелско легло от проникващите през завесите слънчеви лъчи и от силния шум на движението по близката магистрала. Списанието „Плейбой“ лежеше на пода там, където го бе пуснал. Уф, този романтичен живот на таен агент.
Алекс седна и разтърка очи. Трябваше да реши дали да се опита днес да наобиколи офиса на „Берсерки“. Може би не трябваше — Айк бе отбелязал, че е удобно в понеделник, и можеше да се раздразни.
Освен това през нощта в подсъзнанието на Алекс изглежда се бе родила друга идея.
Той хвърли поглед между завесите и видя пясъчен насип, обрасъл с някакви пустинни бурени, който поддържаше наклонените бетонни рампи, водещи към магистралата. Изпита силно желание просто да хване пътя и да разгледа някои от местните забележителности. Когато отвори още малко завесите, видя бялата стрелка на зеления пътен знак, която показваше накъде е пътят за Санта Фе.
Алекс се облече и отиде в хотелското кафене, което го изненада с многото си посетители. След закуска се върна в стаята си, помисли няколко минути, взе документите на „Старуеб“ и ги занесе в колата. Хотелският басейн бе пълен с вода, макар и никой да не го използваше в хладното утро. Ясният хоризонт стигаше до далечната планина, по която все още се виждаха големи снежни шапки.
Той се консултира с пътната си карта и тръгна към центъра. Мястото изглеждаше още по-мъртво, отколкото бе очаквал, че ще бъде в събота сутрин. Паркира от другата страна на улицата — срещу „Берсерки“. Около компанията нямаше никакви признаци на живот. И все пак Алекс излезе от колата, пресече улицата и опита да отвори вратата, а после натисна и звънеца до нея. Беше заключено и отвътре не се чуваше нищо.
Точно сега бе моментът един опитен таен агент да влезе и да претърси сейфа им. Ха-ха и хо-хо.
Миналата вечер в Стария град си бе купил слънчеви очила. Сякаш още тогава бе знаел, че днес щеше да му се наложи да кара продължително.
В Санта Фе Алекс излезе от междущатската магистрала, която тук завиваше на изток. „Различният град“ — гласяха рекламите; изпитваше любопитство и използва възможността да влезе и да го пообиколи. В предградията имаше големи лагери от подвижни къщи, на вид точно като онези, които бе виждал навсякъде другаде. Сградите не бяха високи, дори и по стандартите на Албъкърк. Градът бе по-малък, но постепенно стесняващите се с приближаването на центъра улици вкараха Алекс в автомобилно задръстване, което бе достойно за Манхатън. Очевидно центърът бе площад, който изобщо не изглеждаше по-различен от онзи в Стария град миналата вечер. Този площад сигурно бе известен с нещо, но Алекс не можа да разбере с какво. Не успяваше да прочете знаците добре, защото трябваше да съсредоточи вниманието си върху движението; очевидно нямаше никаква надежда да намери място за паркиране. Постепенно той заобиколи и тръгна в посока, противоположна на центъра. Спря в някакво обикновено заведение, за да си вземе хамбургер. После се консултира с картите си. Лос Аламос, забеляза Алекс, сега бе на по-малко от 80 километра.
Докато излизаше от града, отвсякъде се виждаха планини, някои от които съвсем наблизо. Районът тук, помисли си той, трябва да е значително по-висок от приблизително двете хиляди метра надморска височина на Албъкърк. Алекс бе останал с впечатлението, че откакто напусна Албъкърк, е карал почти непрекъснато нагоре и сега вечнозелените дървета от един или друг вид все повече и повече започваха да доминират в пейзажа. Вече виждаше снежни петна на височина, не много по-голяма от магистралата, по която караше.