Магистралата започна да се издига и спуска, но издигането все пак преобладаваше. Накрая от двете й тесни платна се отдели едно още по-малко и го отведе в Лос Аламос. В предградията, той мина покрай съоръжена с радар писта за кацане, върху която до елегантната нова контролна кула бяха паркирани скъпи частни самолети. Точно зад пистата, Алекс зърна концентрична група от тънки метални кули, върху които имаше слънчеви огледала. Огледалата фокусираха обедното слънце към нещо, облицовано с тъмен метал, на върха на друга кула, разположена по средата на групата.
Центърът на градчето Лос Аламос. То не беше по-голямо от Санта Фе, но имаше много по-малко кал и беше много по-малко оживено. До малкия паркинг, Алекс откри телефонна будка с цял телефонен указател. Намери името Брамагуптра, Х. Пое дълбоко въздух и набра номера.
Гласът, който отговори още при първото позвъняване, бе висок, но очевидно мъжки. А и звучеше отзивчиво, но кой знае защо, по някакъв фаталистичен начин. Поне това долови Алекс в прозвучалото „аллооо“.
— Ало? Бих искал да говоря с д-р Брамагуптра.
— Вече говорите. Кой е там?
— Господине, казвам се Алекс Бароу, племенник съм на Робърт Грегъри. Намирам се в Ню Мексико по работа. — Тук Алекс замълча, но не получи незабавен отговор. — Днес минавах покрай Лос Аламос и се отбих.
Последва по-дълга пауза, достатъчно дълга, за да усили съмнението на Алекс, че посещението наистина е било добра идея.
— Малцина просто минават покрай Лос Аламос — отбеляза накрая приятелският глас в ухото му. — Той не е разположен на пътя от някъде за някъде, както би могло да се каже. Няма значение. Как е напоследък д-р Грегъри?
— Много добре, господине. Поне беше, когато го видях преди два дни. Той ми предложи да се срещна с вас, когато дойда в Ню Мексико.
— Наистина. — Тънкият глас очевидно възприемаше това сериозно. — Да, мисля, че можем да се срещнем. Ще ми бъде приятно да се запозная с вас. Къде сте сега?
Упътванията към дома на Брамагуптра не бяха от най-простите, тъй като тук очевидно имаше само една улица, която пресичаше голямо дефиле, разделящо на практика всичко. И все пак, Алекс почти не се затрудни.
Къщата на 20-а улица, когато стигна там, бе средно голяма, построена от греди и камък, а покривът бе от каменни плочи и върхът му бе достатъчно заострен, за да й придава алпийски вид. Нищо подобно на замъка на лудия учен в Джорджия, но със сигурност изглеждаше удобна и достатъчно процъфтяваща. Старият приятел на чичо Боб очевидно не бе извънредно богат. Докато пресичаше изсъхналата през зимата трева на предния двор, Алекс можеше да обгърне с поглед почти всички посоки и да види планините. В двора растяха няколко високи ели; по северните страни на дърветата и върху къщата все още имаше сняг.
Вратата отвори трийсетина годишна жена, обута в дънки; косата й бе толкова тъмна, колкото и на г-жа Тарталия, но тя изглеждаше безкрайно по-жизнерадостна. Тенът на кожата й не бе тъмен, както подсъзнателно бе очаквал Алекс заради името Брамагуптра.
— Здрасти — поздрави го тя с приятелски глас, в който се усещаше акцентът на Средния запад.
— Здравейте. Аз съм Алекс Бароу. Току-що позвъних…
— Зная. Влезте. Аз съм Дженифър, д-р Брамагуптра ми е свекър.
— Благодаря ви.
В къщата бе уютно топло и на пръв поглед обстановката изглеждаше объркващо свръхмебелирана. Но докато го водеха от една стая в друга, Алекс бързо доби впечатление за могъщи, но и гъвкави сили, впрегнати на работа. Това място не бе толкова хаотично, както му се бе сторило в началото.
Някъде трябва да се продаваха преоценени черни дъски, тъй като изглежда из къщата бяха пръснати поне десетина. Бяха монтирани по стените, стояха по чертожните маси, бяха подпрени на други мебели. Някои от тях бяха покрити с надраскани математически формули; Алекс можеше да познае, че става дума за висша математика, макар и да не разбираше особено от нея, а имаше и много неща, които изобщо не проумя. На една от дъските видя списък с бакалски стоки, на втора — нещо, което приличаше на опит за разчитане на шифър. Други бяха изтрити и се виждаше само някаква зацапана неяснота. Във всяка стая поне върху една маса имаше струпани книги и листове хартия; в много от книгите бяха мушнати листчета. Върху капака на пианото беше струпан подобен товар, а при краката му лежеше на възглавнички един от характерните източноиндийски инструменти с много струни. Половината от стените бяха покрити с етажерки и повечето от лавиците бяха пълни.