Върху малкото разчистено пространство на чамовия под пред цветния телевизор, две дванайсетина годишни деца играеха на телевизионна игра. Държаха в ръцете си малки, свързани с жици кутийки и натискаха лостчетата; на екрана двама мънички баскетболисти — само скицирани фигури, вместо жизнените танцьорки на чичо Боб — се плъзгаха отляво надясно и обратно, сякаш залепени за електронни копита. Малката точка светлина, заместваща топката, подскачаше с шум, като за момента бягаше от символичните ръце на играчите. Резултатът бе 26 на 12 и оставаха още 3.28 минути игра. Едното момче бе русо, но другото отговаряше точно на фамилното име Брамагуптра.
Дженифър грациозно се провираше през цялата бъркотия и докато я следваше, Алекс наблюдаваше как се движат бедрата й в тесните дънки. От този ъгъл изглеждаше малко по-млада, отколкото му се бе сторило отначало.
— Татко? — извика тя напред.
В касата на една врата от тъмно дърво, до нещо, което приличаше на истинска броня на средновековен рицар, се появи набит стар мъж, облечен в огромен пуловер. В черната му коса имаше съвсем малко сиви косми, а върху маслиненото му лице почти липсваха бръчки, но наистина беше стар. Навярно, помисли си Алекс, по-стар от чичо Боб. Тъмните му очи изучаваха Алекс изпод очилата за четене в стил „Тед Кенеди“.
— Е, влизайте, млади човече — каза старецът с тихия си глас и го поведе.
Минаха през някакъв тесен коридор, чиито стени бяха украсени с малки килимчета, като онези, за които търговците от Стария град твърдяха, че са на индианците Навахо. После Алекс бе въведен в помещение, което напомняше кабинет на математик, дори повече от останалата част от къщата и където му предложиха удобен стол. Почти не се изненада, като забеляза до телефона модем. Компютър обаче не се виждаше никъде, само някакъв калкулатор на бюрото до старата ръчна пишеща машина. Дали дипломатическите писма на ОКТАГОН бяха напечатани на нея? Някак си изглеждаше невероятно, това помещение не приличаше на стая за игри.
Дженифър се навърташе наоколо, докато не бяха изчерпани всички обичайни забележки за времето, пътищата и така нататък. После старецът и младата жена размениха многозначителен, според Алекс, поглед и тя излезе, като тихо затвори зад себе си вратата на кабинета. Тъпият звук от подскачащата електронна баскетболна топка вече бе престанал.
— Сега. — Брамагуптра се наведе напред на стола си и подпря широко лакти на бюрото. — Изпраща ли чичо ви някакво конкретно съобщение за мен?
— Не, господине. Нямаше никакво конкретно съобщение.
Леко кафеникавото лице се промени неуловимо. Брамагуптра се отпусна отново назад. Когато проговори, това бе същият приятелски глас, и все пак нещо се бе изменило.
— Разказвал ли ви е някога как станахме близки?
— Спомена само, че по някое време сте работили заедно.
— Да… така беше. Я да видим, Боб има двама братя и една сестра, доколкото си спомням?
— Не, господине, две сестри и един брат. — Нещо в разговора напомняше на Алекс за първите думи, които бе разменил с чичо си в Атланта. Отначало чичо Боб също бе объркал нещо от семейната история, някакви глупости за някаква си ферма. Внезапно на Алекс му се стори, че всъщност самият той е подложен на проверка, за да докаже с това, което знае, че е човекът, за когото се представя. После добави: — Майка ми се казва Ема. Тя е единствената, която остана в Ню Йорк.
Старецът учтиво кимна. После побъбри още малко, спомняйки си за старото време, когато се бил запознавал и посещавал някои членове на рода Грегъри-Бароу. Алекс получи възможност да отговори на още няколко въпроса. Очевидно в миналото Брамагуптра се бе срещал с доста хора от по-старото поколение от семейството на Алекс и си спомняше за тях с искрен интерес.
— Е, искрено се радвам, че чичо ви е предложил да ме посетите. Двамата сме имали и различия, но… понякога човек се чувства изолиран тук, макар че в действителност има много добри хора, с които да разговарям. Непременно трябва да останете да вечеряте с нас.
— Х-м, ако сте сигурен, че няма да ви затрудня.
Старецът не обърна внимание на възражението.
— Сега може би ще искате малко кафе, Алекс? Горещ шоколад? Да се подкрепим до вечеря.
— Благодаря ви, горещият шоколад звучи чудесно. Не съм пил от години.
Брамагуптра се надигна иззад бюрото си. Това определено беше трудно за пълното му, старо тяло, макар че той направи усилието с желание; в остарялата му плът се криеше духът на танцьор или на триумфиращ спортист. Той се насочи към вратата на кабинета, отвори я и размени няколко тихи реплики с Дженифър. Някъде навън, двете момчета спореха за нещо. Затръшна се врата. В далечината излая куче.