Като остави вратата на кабинета отворена, старецът се върна зад бюрото, където се тръшна на стола с прочуствено сумтене.
— И тъй. Да. Би било желателно чичо ви Боб и аз да поговорим. — Той вдигна въпросително вежди към Алекс, сякаш искаше от него съгласие.
— Да — отвърна Алекс. Не знаеше какво друго да каже.
Старецът кимна.
— За някои неща обаче, не може да се говори по телефона.
— Имате предвид, че е възможно да ви подслушват? Да, предполагам, че се извършва много промишлен шпионаж или нещо от този род. Когато играете играта на чичо Боб.
— За каква игра става дума?
— Е… имам предвид големия бизнес и всичко останало.
— Да, големият бизнес — поклати глава старецът. — Сатаната и всичките му любимци. — Той продължи: — Наистина ли чичо ви изрази желание да разговаря с мен?
— Определено останах с такова впечатление. — Това бе истина. Но Алекс не можеше да си спомни точно какво бе казал чичо Боб и какво не.
Старият приятел на чичо Боб бе обърнал стола си малко настрани и се радваше на гледката от прозореца на кабинета. Поне с това къщата му се доближаваше до тази на Робърт Грегъри.
— Да — каза Брамагуптра, — бих се радвал отново да говоря с чичо ви Боб. Много бих искал да се видя с него лично. — После се обърна и погледна Алекс право в лицето. — Намекна ли той по някакъв начин, че може да се уреди подобна среща?
Алекс откри, че е стиснал ръце в скута си и че дланите му са леко изпотени. Не знаеше защо. Въвличаше се в нещо и не знаеше точно в какво.
— Не — накрая призна той. — Не мога да си спомня да е предлагал някаква уговорка за среща.
— Той е добре дошъл тук. Да ме посети. Със сигурност знае това.
— Чичо Боб наистина заяви, че вие сте един от малцината, на които може да се довери.
— О! — Бавно и със задоволство: — Така ли каза?
— Но що се отнася до това да се срещнете, е, не мисля, че чичо Боб все още пътува много. Искам да кажа, че той изпрати мен тук, вместо да дойде сам.
— Да, разбирам. С какви инструкции ви изпрати, ако мога да попитам?
Някаква дълбока тревога се долавяше в този старец, за когото чичо Боб бе казал, че му вярва. Алекс започна директно:
— Предполага се, че е конфиденциално, но мога да кажа, че той започва да се интересува от компютърни игри. В частност, от компанията в Албъкърк, която ръководи „Старуеб“.
— „Старуеб“? — Проницателните стари очи изведнъж станаха неразбиращи. Брамагуптра може би никога не бе чувал за играта.
— Компютърната игра, нали знаете — онази, с космическата война. И двамата с чичо Боб участвате в нея. Всъщност вие сте в една и съща игра.
— Космическа война… а, разбира се. — Брамагуптра показа, че поне се е сетил, за какво става дума. — Но това сигурно е Ханк. Не съм аз.
— Ханк ли?
— Моят внук, синът на Дженифър. Навярно сте го видял на влизане. Той е Хенри Брамагуптра трети, разбирате ли, и не винаги прави това допълнение, когато използва името си. Да, сега си спомням, че компютърната игра, за която споменахте, се играе по пощата. Ханк искаше да опитам и аз. Прегледах правилата и играта, не е лоша. Поне не е пълна само с насилие; очевидно понякога е възможно да се победи и с мирни средства. Но аз не се интересувам особено от игри. Ханк наистина ги обича… Споменахте, че чичо ви се интересува от тази игра. И че играе.
— Да, господине. А и трудно побеждава, както разбирам. Малкият Хенри трябва да е много умен. Както и да е, основният интерес на чичо Боб е насочен към начина, по който се ръководи компанията.
— Има намерение да инвестира?
— Добре е, че сте му стар приятел, както ви посвещавам във всичките му тайни. Това, разбира се, е напълно конфиденциално.
С изражението на надяващо се дете, известно време Брамагуптра мълчаливо изучаваше Алекс. После попита:
— Каза ли Боб, наистина ли каза, че съм един от малцината, на които все още може да се довери?
— Да, господине. Така каза.
— Наскоро ли го каза?
— Да, господине, точно преди да тръгна насам.
— Добре ли е той със здравето?
— О, да, изглеждаше чудесно.
Когато Дженифър донесе на поднос шоколада, Брамагуптра все още мълчаливо изучаваше Алекс. Жената се повъртя за миг зад бюрото.
— Всичко наред ли е, татко?
Свекърът й се усмихна съвсем кратко.
— Алекс не ми е разказал за никакви нещастия.
Дженифър го погледна внимателно и загрижено. Без да е в действителност изненадана, че в главата на стареца се въртят мисли за нещастия. Навярно знаеше повече от Алекс за това защо срещите между двамата стари приятели трябваше да се уреждат грижливо и защо във въздуха се носеше някакво усещане за тревога.