— Да, господине, предполагам, че сте прав.
Ед върна Джен у дома й малко след полунощ и влезе с нея да пие кафе. Трябвало отново да ходи на работа на следващия ден, каза той, въпреки, че бе неделя. От кратките едно-две изречения, които Еди отдели за работата си, Алекс получи представата, че е нещо, свързано с охраната на една или повече от лабораториите. Трябвало да пътува до Албъкърк и обратно; може би различните лаборатории имаха някакъв вид общи сили за сигурност. А последните разработки, без да бъде пояснено какви, принуждавали хората от отдела на Еди да работят извънредно. Подробности не бяха дадени и Алекс не пита повече.
Поговориха малко за „Старуеб“. Да, потвърди Еди, в момента имало в ход около четиристотин игри — не знаел какъв бил точният им брой. Не, нямало начин да се каже предварително кой с кого щял да участва в една и съща игра. Айк използвал програма за групиране на хора, която осигурявала случайност на подбора, като преди това се правело така, че в една и съща игра да няма двама души от едно и също населено място. Ако имало двама от един и същи град, за тях щяло да бъде нечестно лесно да се съюзяват помежду си и да кроят планове. Алекс кимна. Всичко звучеше логично. Той не постави на разглеждане ситуацията с играта, в която участваше — и не би могъл, без да разкрие кой е чичо му.
Тази нощ Алекс спа в стаята за гости, завит с дебел юрган. Веднъж-дваж му се стори, че чува дишането на Джен от съседната врата. Някъде откъм края на коридора хъркаше старецът. Един път през нощта, споходен от някакъв ужасен сън, Ханк извика с детското си гласче.
5.
На сутринта Алекс и стареца спокойно закусваха сами; имаше овесени ядки и препечени филийки, портокалов сок и кафе. Ханк вече бе станал и излязъл, за да участва в някакво велосипедно състезание, а Джен спеше до късно. Беше неделя, никой от семейството не трябваше да ходи на работа и току-що бе пристигнал дебел брой на денвърския вестник. Старецът му сочеше различни неща във вестника, но Алекс бързаше да си тръгва. Чувстваше се щастлив обаче, че бе дошъл. Беше постигнал напредък, мислеше си той, поне по периферията на бизнес-проблема на чичо Боб. И щеше да е в състояние да го увери, че старият му приятел е добре.
Брамагуптра погледна Алекс над вестника си.
— На връщане ще минете през Джемец, нали? Пейзажът по този път е изключително красив.
— Ако това е пътят, който ми показахте снощи, да.
Старецът остави вестника си настрани.
— Когато видите отново чичо си — каза той и замълча. Изпусна една въздишка и поглади горната си устна, сякаш имаше мустаци. — Кажете му, че съм съгласен да поговорим. Очи в очи. Всъщност, не виждам друг начин. И… кажете му, че винаги съм му желал доброто. Лично.
— Да, господине. Лично, казвате.
— Той бе замесен в други неща, политически и така нататък, в които не можех да го подкрепя или да му помогна. Ще разбере, какво искам да кажа. — Старецът гледаше предпазливо. Почти уплашено, помисли си Алекс.
— Ще му предам думите ви, господине.
Чичо Боб щеше да разбере, мислеше той, и навярно щеше да му обясни. Алекс напусна Лос Аламос по извиващата се, двулентова магистрала, много подобна на онази, по която бе пристигнал. Градът изчезна изведнъж и пътят се оказа обграден от двете страни с наскоро изгоряла гора. Малки знаци на равни интервали забраняваха без обяснения спирането в опожарения район. Тук-там малко по-големи знаци предупреждаваха за „ОПАСНИ ЕКСПЛОЗИВИ“ и забраняваха влизането.
Алекс бе чувал, че първите ядрени бомби в света са създадени в Лос Аламос по време на Втората световна война. Може би тогава математикът Брамагуптра е живеел в същата къща и е работел по бомбите… макар че със сегашната си омраза към войната и насилието изобщо не приличаше на такъв човек. Алекс бе останал с впечатлението, че старецът работи в лабораториите, но не бе чул никакви подробности. Е, предполагаше, че сега лабораториите се занимаваха и с мирни проекти.
Мерките за сигурност, заради които на Еди Маклорин му се налагаше да работи извънредно, очевидно бяха от голямо значение. Опожареният район вече бе останал зад Алекс и от двете страни на магистралата имаше нормални дървета. На известно разстояние от пътя се виждаше висока телена ограда. Тук-там към дърветата се отклоняваше път, водещ към затворена врата и военен на вид портал, очевидно без хора. Входовете бяха маркирани само с нарисувани букви и цифри, групирани по тайнствен начин. Всичко това продължаваше с километри нататък. Лабораториите. Лос Аламос. Сигурност. И Брамагуптра все още работеше там.
Без официално съобщение за някаква граница, военните обозначения внезапно престанаха. Вече нямаше предупредителни знаци. Не се виждаше нищо, с изключение на незаградената планинска пустош, и магистралата, без почти никакво движение, която минаваше през нея. Навярно и планината е някакъв вид държавна собственост, помисли си Алекс. Може би национален парк.