Събуждането беше бавен процес. А бе и ужасен, защото изобщо не ставаше дума за събуждане. Беше просто навлизане в нова фаза от кошмара, в различна и по-ужасно ясна част. Когато Алекс се събуди, той продължи да лежи неподвижно, както му се стори, продължително време. Все още бе замаян и трудно си поемаше въздух със стегнатото си гърло. Имаше усещането, че мускулите на шията му са физически парализирани.
Накрая успя да надигне глава. Всички мускули на врата го боляха, но сега бе сигурно, че може да диша. Лежеше но корем върху леглото, а голото тяло на Айрис бе в неудобна поза, отчасти под неговото. С всяко докосване до нея усещаше, че е мъртва. Имаше нещо лепкаво, кръв, малко кръв и по двама им, и Алекс си помисли, че може да усети как кръвта й се сгъстява и че мъртвата й плът вече е изстинала.
Някак си успя да повдигне ръце и крака, за да се измести. Освободил се от тялото й, той се изправи на ръце. Дъхът му издаваше странни звуци в гърлото му. Отворените очи на Айрис го гледаха отдолу нагоре на светлината, която проникваше през завесите. Ръката го болеше, там, където ноктите й се бяха забили в кожата му. Невъобразимият натрапник си бе отишъл и вратата на стаята бе затворена. Все още беше нощ; всичко, с изключение на Айрис и самия него бе непокътнато, а в стаята и в хотела беше тихо.
Дрехите на Алекс все още бяха пръснати по пода, точно както ги бе захвърлил. Той простена, когато се протегна и започна да ги събира. Но по ръката му имаше кръв, кръвта съхнеше по пръстите му… първо трябваше да се измие.
В огледалото на осветената баня той се взря в очите на някакъв луд непознат и забеляза, че в края на краищата кръвта беше съвсем малко. Очевидно тя бе от раната на лявата му ръка, където го бе одраскала Айрис в един от последните мигове на живота си. Кръвта вече не течеше. Когато я изми, разбра, че раната е съвсем мъничка.
Отразеният в огледалото луд се изми и избърса, след което захвърли леко окървавената кърпа. После се върна в стаята и се облече. Погледна в очите на фигурата, отпусната върху леглото, но не мислеше за нищо; за нищо друго, освен за подробностите по обличането и приготвянето за тръгване. Дрехите трябваше да бъдат наред, а всичко важно да бъде събрано и сложено по джобовете. Ето колана с портмонето — парите бяха непокътнати. Мотивът на инвалидната количка със сигурност не е бил обир. Ето ключовете от колата. Всичко важно. Къде е ключът от стаята? Алекс замислено потърка брадичката си, в опит да се сети… но мина известно време, докато съобрази, че ключ за стаята нямаше, само четирицифрена комбинация.
По-късно Алекс можеше да си спомни този момент. Следващото нещо, което можеше да си спомни, бе, че караше наетата кола, с умерена скорост и внимателно, по рампата към междущатската магистрала № 40, която водеше на изток. Бе потеглил без да поспре, за да измисли някакъв план. Но сега, когато вече бе в движение, дори и не мислеше да се връща. Веднъж започнато, бягството си бе създало свое собствено оправдание и инерция.
Първото му спиране беше под небе, изпълнено с безразлични звезди, в един планински град в Ню Мексико, наречен Тукумкари. Бензинът му бе на привършване, а трябваше да изпразни и мехура си. Стомахът му бавно се успокояваше, тялото му се отпускаше, а умът му възвръщаше нещо подобно на нормална способност за мислене.
Когато излезе от бензиностанцията и се върна при колата, Алекс застана за миг неподвижен до нея, наблюдавайки как една полицейска кола прави бавната си обиколка. Полицията го подмина, без да му обърне внимание. Постепенно, все още без да се движи, той разбра, че е рано да бъде вдигната тревога. Тялото на Айрис не би трябвало да е открито засега. Бе затворил зад себе си вратата на хотелската стая, сигурен беше. До момента, когато някоя камериерка влезеше и намереше тялото, той щеше да е далеч от Албъкърк и сто на сто извън щата. В Атланта го очакваше семейната подкрепа, там в негова защита щяха да използват разбиране, пари и власт. Сега разбра, че е тръгнал към Атланта. След като се добереше дотам, мислеше си Алекс, щеше да каже на чичо Боб невероятната истина. Ако не друг, поне чичо Боб щеше да повярва в съществуването на машината-убиец. А след като си осигуреше подкрепата на чичо Боб, мислеше си той, щеше да е в състояние да се предаде.
Невероятната истина… сигурно изглеждаше като лудост. С костите на дясната си китка, когато ги притисна с пръстите на другата си ръка, все още можеше да усети онова първо свръхмощно механично сграбчване — можеше да усети болката, но ръката на машината трябва да е била обвита в нещо, защото на ярката светлина до бензиностанцията не успя да открие никакви белези. А и мускулите на врата все още го боляха, макар че мръсното огледало в тоалетната на бензиностанцията отново не бе показало нищо.