Раната на ръката му бе скрита под ръкава на ризата, но усещаше реалността й. Беше прокървила малко, след като напусна мотела, и сега ръкавът бе залепнал за нея. Ако полицейската кола спреше, щяха да видят кръвта. Той полудяваше.
Не. Щеше да полудее преди малко. Сега се оправяше.
Алекс влезе в колата и потегли.
— Чичо Боб? Обаждам се от Амарило.
— Амарило? — Светкавичният въпрос прозвуча изненадано, но бързо. В Тексас слънцето вече се бе вдигнало високо и в Атланта трябваше да е към обяд.
Алекс попита:
— Може ли да поговорим?
— Да поговорим ли? Да, естествено. Какво става?
— Някой се опита да ме хване в Ню Мексико. Вкараха ме в капан. Инсценираха ми убийство. Сега бягам.
Известно време в слушалката имаше само мълчание. Алекс вече се бе приготвил да повтори думите си, когато чу гласа на чичо Боб, много по-бавен, отколкото преди.
— Алекс, съжалявам, че те въвлякох в това. Страшно съжалявам. Очевидно вече е много по-лошо, отколкото си мислех.
Алекс започна да се смее. Но не можеше да направи нищо, за да престане. Хората, които подминаваха телефонната будка и влизаха в съседния ресторант, вероятно щяха да го забележат, но просто не беше в състояние да спре. А и сълзите, не можеше да спре и тях.
— Алекс — продължаваше да повтаря търпеливият глас на чичо му. — Алекс. Алекс.
Накрая успя да възстанови донякъде контрол. Още няколко дълбоки вдишвания и можеше да говори отново.
— За какво става дума, чичо?
Последва въздишка на облекчение.
— Много е дълго за разказване. Първо по-важните неща. Можеш ли да се върнеш тук?
— Струва ми се, че да.
— Добре. В такъв случай, идвай. Не ми казвай по телефона кога ще пристигнеш, по кой път или по кое време. Но ела колкото се може по-бързо.
Алекс преглътна. Самият той почувства облекчение.
— Добре.
— Тогава тръгвай. — Чу се изщракване и връзката прекъсна.
Насочил се на изток от Амарило, той направи всичко възможно, за да кара с максималната позволена скорост. Понякога пътният поток се движеше прекалено бързо за това, но той се опитваше. Не бе виждал толкова много полицейски коли никога по-рано, ала нито една от тях не прояви интерес към него.
Първата му мисъл бе да не спира никъде за храна, преди да стигне в Атланта. Налагаше се да спира, за да зарежда бензин, и може би за малко почивка. Да, щеше да има нужда от сън, по някое време, някъде, по някакъв начин. Веднъж се събуди и заслепен от слънчевата светлина, видя, че излиза от извиващата се магистрала и към него с бясна скорост се приближава бетонен мост. Мисълта, с която се събуди, бе, че Айрис току-що му е крещяла гневно. Той завъртя рязко волана и се върна на пътя. След като се разсъни напълно, продължително време кара с разтуптяно сърце.
Но след около час, сънят отново започна да изпълзява от клетката си. Изпълзяваше с тихи котешки стъпки, усмихнат и зовящ. Гневът му идваше на приливи и отливи. Нямаше да достави удоволствие на безименните си врагове, като се самоубиеше заради тях.
Близо до Литъл Рок той отби към един мотел, подписа се в регистрационната книга с някакво разпространено име и предплати за леглото в брой. Беше възнамерявал да отбие и да се опита да си почине край пътя, но реши, че там бе по-вероятно ченгетата да го забележат, отколкото в мотел; мотелът поне щеше да му предложи няколко часа забрава сред меките чаршафи, преди да го арестуват.
Събуди го тропане с убийствена сила, макар и да бе чисто психическо, а не физическо. Алекс седна на леглото задъхан. Отне му известно време да се успокои, че никой не чука на вратата. Стаята бе съвършено тиха и той бе съвсем сам.
Алекс се облече и излезе, като остави ключа от стаята. Този път никакви кончета за натискане. Покара малко сред лекия дъжд, който валеше от небе без никакъв намек за зазоряване, после спря да зареди бензин и откри денонощна закусвалня, където две чаши кафе и два сандвича със сирене го подкрепиха за очакващия го път.
6.
Отново се стъмваше, когато Алекс отби към Атланта. Трябва да е вторник вечер, помисли си той. Отново бе полуослепял от изтощение, но се бе заклел пред себе си да не спира, докато не мине през онези високи железни порти. Бе се объркал на няколко по-малки завоя из елегантно криволичещите улици в северните части на Атланта, но упорстваше и накрая намери верния път. Високите железни порти бяха затворени, когато спря отпред, а земите зад тях изглеждаха тъмни и пустинни, но портите се отвориха незабавно при гласа му.
Докато караше отначало, улицата бе осветена само от собствените му фарове. Но преди да измине и половината от извиващия се, застлан с чакъл път, водещ към къщата, той бе заслепен от скритите отляво и отдясно ярко светнали лампи.