— Алекс! Постой там за малко — чу се рязко усилен гласът на чичо му. Трудно можеше да не се подчини. Вече бе натиснал спирачките, защото и без това не виждаше къде кара.
В мига, в който спря, на пътя пред него светнаха още лампи, този път слава Богу по-слаби, и започнаха да се приближават към колата му. Бяха прекалено малки, за да са автомобилни фарове. Миг по-късно, присвил заслепените си очи, Алекс успя да види, че по една от тези по-малки лампи е монтирана на върха на двете приближаващи пирамиди. А чифт подобни лампи се появи и в огледалото му за обратно виждане.
Една от приближаващите отпред пирамиди застана до колата откъм неговата страна. Алекс бе карал със свален прозорец и нищо не можеше да попречи на робота да вкара тънкото си метално-пластмасово пипало и да го протегне в колата. Спомнил си за металните ръце, Алекс се сви назад. Пипалото държеше нещо, в което Алекс разпозна малка телевизионна камера и тя се насочи право към лицето му, а после, методично, и към всички ъгълчета на купето.
Когато тази проверка завърши, всички светлини наоколо изведнъж отслабнаха. Точно зад спрялата пред колата му пирамида, Алекс видя превозно средство, което му заприлича на бронирана кола за голф, изтеглена почти на ръба на пътя. Отстрани на колата за голф се отваряше една врата и от нея излизаше човешка фигура с каска, подобна на полицейска. Надявам се, че ще ме оставят да поспя малко, преди да ме върнат в Ню Мексико, помисли си Алекс. Всичко останало няма значение, само трябва да ме оставят да поспя.
Приближаващата се към колата фигура се оказа на чичо му, който всъщност не бе облечен в полицейска униформа, а просто носеше някои защитни принадлежности. Алекс не можеше да каже дали бе въоръжен, или не.
Усмихвайки му се, чичо Боб отвори шофьорската врата. Алекс все още не можеше да се съвземе, за да направи това сам. Той излезе и като се движеше бавно, залитна и се спъна.
— Успя — каза весело чичо му, подхвана го под ръка и го погледна отблизо в лицето. Той носеше полицейска каска и на Алекс му се стори, че е облечен като за игра. Алби Пиърсън, инженерът, докаран в същия костюм, бе излязъл от колата за голф и стоеше неуверено до тях.
— Да — рече Алекс.
— Дай ми ключовете от колата си — нареди чичо Боб. — Ще я вкарам в гаража, докато не решим какво да правим с нея. Имаше ли други проблеми по пътя?
— Не. — Алекс подаде ключовете, а после загледа вцепенено как чичо му ги връчи на Пиърсън, който след кратка дискусия с работодателя си, влезе в наетата кола и я откара нанякъде. Пирамидите стояха край Алекс, сякаш също наблюдаваха. Не можеше да не си помисли, че ако просто заспеше тук прав, пирамидите щяха да го вдигнат и да го отнесат. Тази мисъл му помогна да държи очите си отворени.
Докато Алби Пиърсън бавно откарваше колата в гаража, предните й фарове осветиха от не много далеч още една пирамида. И ако Алекс не започваше да халюцинира, тя държеше каишките на две кучета. Немски овчарки. Подпирайки се на ръката на чичо Боб, Алекс се запрепъва по пътя към къщата. Някои от пирамидите ги придружаваха като ескорт.
Алекс вече беше в къщата и седеше на удобен стол в удобна, добре осветена стая. Чувстваше се по-добре, особено след като за момента наоколо нямаше роботи. Там беше и някаква висока, елегантна блондинка, облечена в красив пеньоар, като че ли току-що бе станала от леглото. Изглеждаше на възрастта на Джен Брамагуптра и подаваше на Алекс нещо в чаша — да, спомни си той, току-що бе помолил за нещо за пиене. На масата до лакътя му имаше чиния със сандвич.
Той отпи от чашата и я остави. Някак си не бе разбрал името на жената и какво правеше тя тук. Но можеше да научи по-късно.
Чичо Боб, вече без каска, влезе в стаята. Придърпа едно столче и се настани пред Алекс, като ученик в краката на учителя си. Започна да му задава въпроси. Алекс разказа набързо историята за ужасното представление в хотела и за това какво бе правил оттогава.
Чичо му го попита:
— Сигурен ли си, че момичето беше мъртво?
— Разбира се. За Бога, нямаше никакво съмнение.
— Имаше ли много кръв? Ти каза, че е имало кръв.
— Съвсем малко. Само от ръката ми, струва ми се. От мястото, където тя ме одраска. Казах ти за това. — Той нави ръкава си и му показа. Нищо повече от драскотина и ризата всъщност не бе залепнала за нея.
— Колко дълго си спал или си бил в безсъзнание след стълкновението, след това нападение?
— Не знам. Няколко часа. Когато се събудих и напуснах хотела, бе още нощ, но не погледнах часовника. Не бях точно заспал, нали ти казах, онова нещо се опитваше да ме удуши.