Чичо Боб погледна жената, която се бе извърнала.
— Е — каза той, — разбирам, че сега много ти се спи. Имаш нужда от малко почивка, преди да поговорим сериозно за това, което трябва да направим. — Стана от столчето си и протегна ръка, която Алекс с благодарност пое, за да се изправи на крака. — Алекс, съжалявам. Когато те изпратих там, не мислех, че…
Алекс го погледна през мъглата на умората си.
— Всички сме в същата игра — промърмори той.
— Какво?
— Ти и аз. И внукът на д-р Брамагуптра. И бившият съпруг на г-жа Тарталия.
— Довърши питието си, Алекс, ако искаш. После си лягай.
— Така ще направя. — Той изпи наведнъж питието и се запита какво е. — Ти ме изпрати да проуча „Старуеб“.
— Да?
— Не ми каза нищо за него.
Жената с пеньоара стоеше до тях със скръстени ръце.
— Боб, смятах, че искаш да ти бъда юридически съветник в тази работа.
— Разбира се, Джорджи.
— Но и на мен не си казал нищо. Ще трябва да бъдеш съвсем откровен за всичко, което става. За всичко, Боб или се отказвам. Наистина.
Робърт Грегъри я погледа известно време.
— Знам, че ще го направиш, Джорджина — каза накрая той. После се обърна към Алекс. — Ти също. Отлично. За това не трябва да знаят много хора.
— Всичко, Боб. Или се отказвам.
— Почти всичко, Джорджина. Ще разбереш какво имам предвид на сутринта.
Алекс се събуди от дълбокия си сън, когато слънцето вече светеше силно, в същата стая за гости, която бе заемал и при предишното си пребиваване тук. Той лежеше сред меките завивки и възглавници, в разкош и необезпокоявана от никого тишина. Очевидно все още не бе арестуван. Погледна малката раничка на ръката си. В мускулите на врата си все още усещаше болката от душенето.
Остана няколко минути, подпрян на лакът, и се опита да събере мислите си, а после погледна часовника до леглото. Беше почти десет.
Все още гледаше часовника, когато на вратата на спалнята дискретно се почука.
— Кой е? — Той придърпа малко по-нагоре завивката. По стар навик спеше гол.
Вратата се отвори и Алекс бързо се изправи с вледенено сърце. В стаята влезе някаква машина и се насочи към него. После я позна и почувствал слабост, се отпусна на възглавницата. Беше само един от механичните прислужници и този път му носеше закуската върху подобната на поднос предна част.
Механичното нещо се плъзна до леглото и търпеливо изчака, докато сърцето и белите дробове на Алекс възвърнат нормалния си ритъм. Най-накрая той се протегна към невинната машина и предпазливо взе таблата, от която изскочиха остроумни крачета. Вече можеше да остави таблата стабилно върху коленете си.
Веднага щом роботът се освободи от товара си, от вътрешността му се чу глас:
— Плеснете два пъти с ръце, когато свършите — произнесе той. Гласът бе слаб и женски, а и звучеше съвсем като човешки. После машината се отдалечи от леглото, излезе от стаята, протегна тънката си метална ръка, която сама по себе си предизвикваше зловещи спомени, хвана дръжката на вратата и сръчно затвори.
В покритите съдове на подноса Алекс откри апетитно горещи бъркани яйца, препечени филийки и шунка. Кафето беше в термос със завита отгоре чашка. Имаше дори и студен сок от грейпфрут… това бе добро убежище за един беглец.
Когато започна да се храни, Алекс разбра, че е много гладен. Той бързо завърши със закуската и стана. Някои от дрехите, които бе окачил в гардероба при първото си посещение, все още бяха там — старите му неща, които не бе взел със себе си в Албъкърк. Докато се обличаше, мислеше за всичко, което бе оставил в онзи мотел. За полицията нямаше да има никакво съмнение кого трябва да търси. Толкова много улики. Нямаше начин да се избави от всичките, дори и да се бе опитал.
А отгоре на всичко и беше избягал. Е, ако не го бе направил, сигурно вече щеше да е в затвора — зад решетките и далеч от всякаква подкрепа. Сега поне щеше да разполага с добър адвокат, когато се срещнеше с ченгетата.
Той се изкъпа и се облече колкото можеше по-добре, с оглед на наличните дрехи. Бе оставил самобръсначката си в Албъкърк, заедно с всичко останало и не можа да се обръсне. В огледалото изглеждаше, сякаш си пуска брада за прикритие… но не, нямаше начин, щеше да му се наложи да се срещне с ченгетата. Той си сложи колана с портмонето. После прегледа разхвърляните от миналата вечер по пода дрехи и премести вещите си по джобовете на това, с което бе облечен.
Беше напълно убеден, че ако плеснеше два пъти с ръце, механичният прислужник, където и да се намираше, щеше да го чуе и да се върне за таблата. Може би щеше да плесне, когато слезеше долу. Беше развил определена неприязън към роботите.