— Звучи като някой от първите компютри — отвърна Алекс.
— Правилно. Дядото на всички компютри. Направен с вакуумни тръби, разбира се. Беше много голям, много тромав и изобщо не можеше да се разчита на него от гледна точка на днешните стандарти. Но още през 1946 г. доказа, че е възможно широкомащабно производство на електронни компютри. Точно през тази година се запознах с Хенри Брамагуптра. И двамата бяхме млади момчета, назначени да разработваме ЕНИАК.
Знаете ли, като се връщам сега назад, ми се струва, че беше прекрасно време. Предполагам, отчасти, просто защото тогава бях млад. Но има и други причини. Хитлер вече го нямаше и почти всички хора на земята бяха щастливи от това. Ядрената енергия под формата на ядрени оръжия току-що беше създадена и всеки, който изобщо бе в състояние да мисли, изпитваше страх от нея. Най-доброто занимание за един млад и способен човек бе да запретне ръкави и да гради прекрасния нов свят, който всички твърдяха, че сме щели да построим след войната. По онова време с Хенри споделяхме същите идеи.
Сякаш разсеян от нещо, чичо Боб неспокойно стана, седна на бюрото с гръб към другите и започна да гледа през прозореца цветната си градина. Гледката не беше толкова величествена, колкото тази от кабинета на Хенри Брамагуптра, но все пак бе красиво.
— Надявам се, Боб — каза Джорджина, — че цялото това предисловие бе необходимо.
Все още загледан навън, той леко поклати глава. Може би въпросът го раздразни, а може би се опитваше да види какво се бе получило от прекрасния нов свят, който той и останалите бяха започнали да градят.
— Ще пропусна повечето подробности. Но през 50-те години между мен и Хенри започнаха да се появяват проблеми. Някои от тях бяха лични разногласия, други — философски. Аз продължавах да работя за правителството, най-вече за Отбраната. Когато създадох своя собствена компания, голяма част от дейността й бе свързана с Отбраната. Хенри… е, той застана на противоположната страна в политическо отношение. По едно време, в края на 60-те години, го арестуваха — за разливане на кръв върху някакви повиквателни, струва ми се, или друга подобна глупост.
— Ти ми каза обаче, че все още му вярваш — вмъкна Алекс.
Чичо Боб се обърна.
— О, вярвах му. Вярвам му и сега, що се отнася до добрите му намерения. Хенри е пацифист, лично не би убил и муха. Но подобни хора понякога могат да предизвикат поразии.
— Той все още живее в Лос Аламос, точно както ми каза ти — рече Алекс. — Снощи ти казах, че отидох да го видя. И той все още работи за правителството, в лабораториите — мисля, че спомена някаква консултантска работа. Не съм го разпитвал за подробности.
Чичо Боб клатеше фаталистично глава.
— Защо, всъщност, си ходил да го видиш? Казах ти, струва ми се, че не е добра идея.
— Мисля, че снощи се опитах да ти обясня. А може и да не съм. Отидох да го посетя главно, защото се оказа, че е в същата игра на „Старуеб“, в която си и ти. А се предполагаше, че трябва да проуча нещата около „Старуеб“.
Чичото на Алекс стана от бюрото и седна отново на стола си. В погледа му нямаше разбиране.
— Повтори го пак.
— Мислех си, че твоят стар приятел е в същата игра, в която си и ти. Всъщност, това се оказа внукът му, но когато видях името, си помислих, че става дума за стареца. А след като се предполагаше, че трябва да проучвам всичко около „Старуеб“ и компанията „Берсерки“, реших, че той може да е в състояние да ми каже нещо.
— „Старуеб“. — Чичо Боб гледаше толкова озадачено, колкото и Брамагуптра при първото споменаване на играта. — Снощи бълнуваше нещо за „Старуеб“, Алекс, но реших, че се дължи на изтощението ти. Сега казваш, че внукът на Хенри… да, имаше някакво дете. Не вярвам Хенри да ти е казал, но единственият му син бе убит във Виетнам.
— Не. Не ми каза нищо за това.
— Но сега твърдиш, че внукът на Хенри участва в същата игра, в която участвам и аз… Наистина звучи така, сякаш означава нещо. Но проклет да съм, ако знам какво.
На Алекс му се стори, че бледото лице на Карълайн се опитва да му предложи безгласната си подкрепа.
— Момчето участва в нея. То е ОКТАГОН — каза той. — А сега и самият аз участвам. Аз съм АГРАВАН.
— ОКТАГОН? Но то едва ли е на повече от десет години.
— Може би на дванайсет.
— Пък и аз имам името и адреса на АГРАВАН. Той е някакъв мъж, който живее в Албъкърк.
— Тарталия. Но вече е мъртъв. Убит, вероятно, няколко дена, преди да пристигна там. Включих се като негов заместник.
— Боб — чу се овладяният глас на Джорджина. — Цяла сутрин ли ще си играем игри? Още не съм чула нищо, което да има значение за непосредствения ни проблем. А той е юридическото положение на този младеж. От гледна точка на това, което ни съобщи като много сериозно престъпление.