Алекс се обърна към нея.
— А как другояче можете да го наречете?
Адвокатката го гледаше внимателно.
— Алекс, преди колко време напуснахте хотелската стая и предполагаемия труп на онова момиче?
— Предполагаемия… — Алекс се овладя и замълча, за да се опита да пресметне. — Тръгнах рано в понеделник сутринта, преди зазоряване. Внимавах и не нарушавах ограниченията на скоростта. Понеделник вечер… в понеделник вечерта трябваше да спра и да си почина. В Литъл Рок. Като пристигах тук във вторник, вече се стъмваше. Сега е сряда сутрин…
Джорджина му кимаше и спокойно го насърчаваше.
— Значи досега трупът й трябва да е бил открит. Някоя камериерка вече със сигурност е влязла.
— Предполагам, че е така. Може би по някое време вчера, ако не и онзи ден.
— Значи досега онази млада жена трябва да е била открита убита в стаята, която сте наел под собственото си име и с личните ви вещи вътре. Вас ви няма, както и колата, наета от вас. Очевидно може да се очаква, че от тази сутрин полицията в цялата страна ви издирва.
— Е, да. Очевидно.
— Обаче тя не го прави.
Алекс отвори уста. Но не можа да каже и дума.
Внимателно наблюдаващите го очи на Джорджина бяха озадачени.
— Алекс, поне щатската полиция на Джорджия не издирва нито вас, нито колата ви. Никога не са чували за вас, нито пък за някакво скорошно тайнствено убийство в Ню Мексико. Имам връзки, които ми позволяват да научавам такива неща, без да конкретизирам точно какво търся. Тази сутрин използвах връзките си.
— Аз… — Като местеше поглед от едно лице на друго в търсене на подкрепа, Алекс можа единствено да направи безпомощен жест.
Джорджина го притисна.
— Алекс, ако някой ви разкажеше подобна история, нямаше ли да се усъмните? Нямаше ли да си помислите, че звучи…
— Видях я мъртва, казвам ви. Знам какво…
— Алекс — сряза го чичо му. Един уморен съдия, в ярка спортна риза, изискващ и въвеждащ ред в съдебната зала. — Алекс, всичко е наред. Не мисля, че си сънувал. Джорджина, ти си умна, но си въобразяваш някакви лъжи, сънища и халюцинации. Иска ми се да беше права. Иска ми се да вярвах, че това е просто един чудесен, обикновен, старомоден, изфабрикуван заговор или нещо подобно. Чудесно, лесно и безопасно обяснение. По един или друг начин бихме могли да се справим с такъв проблем.
Всички го гледаха мълчаливо.
Той въздъхна.
— Алекс, това се е случило с теб веднага, след като си разговарял с Хенри. Не мисля, че може да е съвпадение. Сигурен съм, че той не е замесен пряко, но се опасявам, че сега ще трябва да установи някакъв контакт с хората, които са извършили това.
— Кои са те? Какво са извършили?
— Предполагам, че са някои от политическите съмишленици на Хенри. А това, което са извършили, е, че са пратили в стаята ти онази машина.
Алекс откри, че се е изправил на крака. Наложи си да седне отново.
— Звучи, като че ли знаеш повече от мен за онова, което ми се случи — каза той.
— В известен смисъл — отвърна чичо му, — може би е така. — Той седна зад бюрото и прокара ръце през къдравата си коса. — Понякога ми се иска да пушех — вметна изведнъж. — Както и да е, сега стигаме до началото на 60-те години — за Бога, колко отдавна ми се струва, че беше. С Хенри се бяхме помирили за известно време и отново работехме заедно — строяхме стените на Камелот4. Хората са склонни да забравят, че Камелот зависеше от силата на меча. Нашият народ бе готов да понесе всяко бреме, да плати всяка цена, за да защити свободата в света, помните ли? Наистина бяхме готови. Бяхме дяволски готови, но предполагам, че Кенеди е вярвал истински. В един блестящ миг. Господи, онзи куршум сякаш прониза мозъците на всички ни, пръсна черепите на всички ни. Не мога да твърдя, че го харесвах като личност, но действително беше смел.
По онова време обаче, с Хенри отново работехме заедно за федералното правителство. След ЕНИАК, компютрите бяха изминали дълъг път. Вече започваха да поемат голяма част от държавната работа и ако тогава човек погледнеше напред, можеше да види как щяха да се развиват технологически нещата след десет-двайсет години. Налагаше се съставянето на главен план за цялата обработка на данни, извършвана от държавата. Идеята беше, че ако можеше да се създаде някакъв централен контрол върху програмирането, задачата навярно щеше да остане управляема, а разходите — контролирани. Проектът бе пазен в пълна тайна, поради различни обществени и икономически причини. Когато дори само бе намекнато за него, се вдигна страхотен шум за човешките права и така нататък, и може би с право. Постепенно първоначалният проект отпадна — толкова тайно, колкото бе и започнат. Но за краткото време, през което планирахме и правехме тестове, малцина от нас държаха всички юзди в ръцете си.