— Не съм сигурна, че разбирам — намеси се Джорджина. — Юздите на какво?
— Слушай и се учи, Джорджи. С Хенри се сработвахме отлично. И винаги беше така, стига да се касаеше само за свършване на някаква работа, а не за решаване на принципни въпроси. Но колкото повече навлизахме в проблемите; толкова по-често и двамата се замисляхме, всеки по своя собствен начин, за настъпващите в света промени. Най-вече за цялата мощ на компютрите, а следователно и за мощта на познанието и контрола, която с работата си щяхме да предоставим в ръцете на някое неизвестно бъдещо правителство. В онези дни започвах да се страхувам, че към 1980 г. може да сме под някакъв марионетен режим, контролиран от Москва. А Хенри… е, ако Хенри изобщо си представяше Никсън или Рейгън като президенти, сигурен съм, че е било само в кошмарите си.
Тук чичо Боб млъкна за малко. После продължи да подбира думите си с извънредна предпазливост.
— Тъй че… двамата направихме нещо — тайно и на своя глава. Нещо, за което до днес никога не съм казвал на друг човек. По проекта работеха още стотици хора, разбира се, но те не знаят нищо за това. С Хенри създадохме… наречете го тайна пътека. Врата. Вход. Говоря за програмирането, естествено.
Той спокойно погледна поред към всеки един от присъстващите.
— Един програмен вход. Врата, която води право в центъра на контрола, поне на частичния контрол върху абсолютно всяка голяма компютърна система в страната. През 60-те години системите започваха да се свързват помежду си и днес са преплетени като филизи на лоза. Говоря конкретно за две кодови фрази, и двете от които са навярно съвсем прости.
— О, татко — почти прошепна Карълайн. Сякаш току-що бе поразена от някакво смайващо откритие.
Баща й я погледна и кимна с нежност.
— Понякога съм ти говорил за една тайна, с която вероятно ще трябва да се справиш някой ден. Но никога досега не съм ти казвал каква е тя.
Само Хенри знаеше едната от кодовите фрази. Аз бях единственият човек, който знаеше другата. Решихме, че ако някога настъпи момент, в който и двамата да сме съгласни да ги използваме, няма да има никакво съмнение за необходимостта от това.
— Използвани за какво? — попита Джорджина.
— Използвани за защитата на Съединените Американски Щати. Използвани в подкрепа на човешката свобода. Вероятно срещу правителство, което наистина ще трябва да бъде съборено.
Адвокатката му ставаше все по-неспокойна.
— Боб, ако някой друг ми разказваше това…
— Но не е някой друг, ами аз.
— Кодове, отваряне на врати, казваш? Към контрола върху всички компютри в страната?
— Върху повечето от големите, свързани помежду си компютърни системи. Което е напълно достатъчно. Като използва кода, човек би могъл да преодолее което и да било обикновено програмиране. Може да извлече информация от файлове, за които се предполага, че са тайни и защитени. Може да прави други неща, за които дори не сме и мечтали, когато преди двайсет години сътворихме малкия си фокус. С Хенри грешахме, когато правехме предположения колко голяма ще стане след двайсет години мегасистемата от свързаните помежду си системи, колко далеч извън и вътре в самото правителство ще се разпрострат нещата. Ние подценихме мащаба на всичко това. Слава Богу, че няма достъп до всички големи военни системи — поне се моля, все още да е така. Тъй че човек не може да използва кода, за да заповяда да бъде изстреляна ракета, например. Но всеки, който притежава и двете половини от него, спокойно би могъл да свърже всичко във възли — промишлеността, железопътните и въздушните линии, банките и каквото искате още. — Той погледна към Алекс. — Ти, например, би могъл да развалиш системата, която свързва различните полицейски участъци из страната с ФБР и помежду им. Системата, по която обикновено минават съобщенията, че те издирват в Ню Мексико.
Алекс не можеше да приеме всичко това. Дори не и от чичо Боб. Все още не.
— Но за двайсет години целият хардуер се е изменил, изменил се е дяволски много. Сега не би могъл да намериш човек с компютър като някогашните.
— Не, разбира се — каза търпеливо чичо му. — Но главното програмиране бе създадено така, че при смяна на хардуера то да се продължава само в системата.
Той погледна слушателите си като учител, преценяващ, че не са усвоили урока достатъчно.
— Вижте сега. Хората не осъзнават, че в типичната голяма компютърна система никой от онези, които работят върху нея, вече не знае какво, по дяволите, става. Разбирате ли това?