— Вече от три години. След злополуката. — Това бе думата, която Карълайн използваше обикновено, за да опише какво й се бе случило в Ню Йорк.
— Разбирам. Добре. Както знаеш, аз съм свързана с него само от около половината от това време. Но го харесвам много и се надявам, че няма да си навлече сериозни неприятности.
— Имаш предвид това с Алекс — каза Карълайн. Сините й очи гледаха притеснено. — Е, ако стане така, предполагам пак ще съм убедена, че знае какво прави. Ти си добър адвокат и изобщо, сигурна съм, но…
— Разбирам. И аз понякога се питам колко съм добра.
Количката тръгна напред съвсем бавно, сякаш Карълайн искаше да я придружат.
— Още не си виждала кабинета ми, нали, Джорджина?
Джорджина я последва. Минаха покрай двама мъже в работни дрехи — Алби Пиърсън и някакъв временен служител, когото не познаваше — които се движеха в обратната посока по коридора. Двамата мъже разпалено говореха за новата аварийна система. Те отвърнаха на кимването на Джорджина, усмихнаха се с блеснали очи и продължиха бързо по-нататък, без да прекъсват разговора си.
— Не, не съм го виждала, Карълайн. Но бих искала.
Карълайн я поведе към едно по-ново крило на къщата, където Джорджина не бе идвала от няколко месеца. Оттогава то се бе променило много. Карълайн бе казала „кабинет“, но за адвокатката тази дума означаваше нещо различно от това, което сега видя тук. Бяха по-скоро работни стаи, с широки маси, отрупани с инструменти и различни части.
Момичето спря количката си в една от новите стаи.
— Украсяването все още не е изцяло завършено — промърмори то, като че ли без нужда. Началото беше поставено — тук-там бяха поставени растения. На масата пред Карълайн имаше метални и пластмасови ребра и пръчки, все още отделени, но навяващи идеята за модел на скелет в естествен ръст, подобен на нещо, което би се продавало в магазина за сувенири на някой музей.
Всъщност, Джорджина можеше да направи и по-сполучливо предположение за какво служеха всички тези части, но точно сега Карълайн изглежда копнееше да й покаже нещо друго. Беше спряла количката си пред една тясна маса, върху която бе струпан внушителен асортимент от електронни съоръжения. Имаше няколко екрана, подобни на телевизионните, единият от които бе плосък като картина и висеше на съседната стена. Джорджина си спомни, че бе чула веднъж Боб да нарича подобно съоръжение течнокристален дисплей. Беше тъмен и в момента не работеше.
Джорджина разбра, както почти всеки път, когато посещаваше тези части на къщата, че мъжът, за когото работеше и с когото понякога спеше, наистина бе необикновен човек. Боб Грегъри можеше да предложи много неща на света.
В тази къща Джорджина бе видяла безброй странни електронни съоръжения. В това обаче имаше нещо особено странно — но какво точно? Едва след като Карълайн завърши маневрата си и внимателно спря количката там, където искаше пред масата, Джорджина разбра, в какво се криеше тази особеност: върху устройството очевидно имаше съвсем малко средства за ръчно управление.
Тя очакваше Карълайн да се обърне към нея за помощ, за да се справи с онова нещо, каквото и да бе то. Но молба не последва. Джорджина трябваше само да гледа, докато момичето използваше контролираното от брадичката й управление на количката, за да я откара на място, където тежестта й — сега колелата бяха застанали върху две метални плочи точно пред масата — очевидно задейства някакъв прекъсвач. Едва сега Джорджина забеляза металното, приличащо на корона съоръжение, закачено на тавана над същото място. То започна бавно и леко да се спуска надолу и миг по-късно застана върху тъмната коса на Карълайн.
Веднага след това екраните и течнокристалният дисплей оживяха и по тях се появиха различни светещи символи и линии.
— Алфа-вълни, Джорджи. — Карълайн можеше да обърне глава под короната достатъчно, за да се усмихне на по-възрастната жена.
— Алфа…?
— Мозъчните ми вълни. Виждаш ли там, на екрана?
— Аз… и това са сигнали от мозъка ти?
— Просто обикновена електрическа активност. Според думите на татко, тя показва поне, че в главата ми има нещо. Със съответните съоръжения е лесно да се улови и усили. Хората се занимават с алфа-вълните от години. Трудното е да се науча да ги изменям, когато поискам, така че да мога да ги използвам като контролен сигнал. Засега работя най-добре по метода с очната ябълка.
— Очната ябълка…
— Виж какво става, Джорджина, когато погледна отново към екрана пред мен. Виждаш ли онова мъничко нещо, което виси пред короната, почти като микрофон?
В действителност, Джорджина точно за това и го бе помислила.
— На него има малък лазер, който непрекъснато насочва към дясното ми око тънък светлинен лъч. В зависимост от това как се отразява лъчът, той може прецизно да определи в коя точка от екрана гледам. А после, като мигна по този начин…