На екрана пред Карълайн се появиха още светлинки. Бяха разположени в нещо като шахматна дъска, чиито квадратчета и правоъгълничета бяха отбелязани със символи. Сега Джорджина забеляза, че символите включваха всички букви от азбуката и цифрите от нула до девет, както и някои препинателни и математически знаци. Цветът на няколко квадратчета от шахматната дъска започна да се променя в бърза последователност, сякаш беше вкаран кратък код.
Няколко секунди по-късно вратата в другия край на стаята се отвори и влезе една от плоскоглавите машини-прислужници, използвани за общо предназначение.
— Отиди кухня — произнесе Карълайн с висок, ясен глас. — Донеси. Два. Ледени чая.
Със спокойния си женски глас, машината повтори веднъж заповедта. След това тръгна обратно.
Последва мълчание, а после Карълайн попита:
— Джорджи, ще ме почешеш ли лекичко по носа? Ужасно ме сърби, а точно сега не съм свързана с ръцете си… а, така е по-добре. Благодаря.
— Предполагам, че наричаш свои ръце онези неща на другата маса.
— И крака. Но изглежда, ще мине известно време, преди татко да реши, че са готови. Вече мога да плувам малко. И да се изправям с тях, но когато се опитвам да ходя, обикновено падам. Има някакви серводвигателни проблеми, проблеми с акумулатора и всевъзможни други недостатъци. Инженерите обаче, са доволни от програмирането на управлението от холографните записи. Твърдят, че щом получат работещ хардуер, ще мога да скачам и да танцувам — поне валс — и че няма да изглежда гротескно. Точно като танцьорка, облечена в костюм, с всички онези пластмасови подпори. Ала аз не съм чак толкова въодушевена. Татко непрекъснато ми казва да не храня прекалено големи надежди. Както и да е, кабинетът ми вече е функционален, какво ще кажеш? Мога да бъда истинска секретарка. Умея да работя с пишеща машина, като използвам този дисплей. И с компютри, разбира се. И с телефони.
Карълайн все още обясняваше как управлява домакинските машини от това място. И роботът току-що се бе върнал с два ледени чая, когато прозвуча мек, постоянен звън.
— Обаждат се отвън — каза Карълайн. — Извини ме. — Без да помръдне и мускул, с изключение на очите и клепачите си, тя отговори на позвъняването: — Домът на Грегъри. — Джорджина забеляза, че момичето някак си вече бе успяло да се научи да говори като секретарка.
Гласът на обаждащия се беше тънък. Отначало Джорджина не бе сигурна дали е мъжки или женски, но й се стори, че е възрастен и напрегнат.
— Бих искал да говоря с Робърт Грегъри, моля.
— За кого да съобщя?
— Кажете му, че е Хенри Бра-ма-гуп-тра. — Фамилното име бе произнесено с особено внимание, сякаш с цел да се предотвратят всякакви въпроси как точно се казва.
Но и никой нямаше намерение да задава подобни въпроси.
— Един момент, моля — каза Карълайн и с бързо насочени премигвания осъществи връзката, като задейства някакъв вътрешен телефон. — Татко? Нещо важно.
Отнякъде се чу гласът на Боб:
— Какво има, миличка?
— Д-р Брамагуптра е на телефона. Аз съм в кабинета. Тук ли ще дойдеш да се обадиш?
Мълчание.
— И Джорджи ли е там?
— Да.
— Кажи му да почака. Ще дойда най-много след минута.
Карълайн предаде съобщението. Джорджина си погледна часовника. Всъщност, Боб дойде след минута и половина, което почти я изненада.
Той застана пред дисплея леко задъхан.
— Хенри, ти ли си? Какво има?
— Боб? — Джорджина никога не бе виждала Брамагуптра, но по гласа му си го представи като слаб, объркан старец с треперещи ръце. — Току-що чухме по новините нещо ужасно. За онзи младеж, който ме посети. Сещаш ли се кого имам предвид?
Боб помълча малко преди да отговори. Докато го наблюдаваше, Джорджина си помисли, че мълчанието му е хладнокръвно и пресметнато. А бе започнало да й се струва, че познава добре Боб Грегъри…
— Племенникът ми Алекс намина наскоро, Хенри, ако него имаш предвид. Какво се е случило?
Тънкият глас потрепери.
— Някаква млада жена е била намерена убита в неговата хотелска стая в Албъкърк. А той е изчезнал. — Слушайки, Джорджина усети професионално угризение и интелектуално разочарование: бе се разпаднала една красива, макар и не напълно завършена теория за наркотици и изнудване…
— Кога се е случило това, Хенри?
— Преди няколко дена. В неделя вечер, току-що съобщиха по новините. Никой вкъщи не слуша много-много новини и допреди малко не бяхме чули нищо за това. Но сега, разбира се, ще трябва да съобщим, че е бил тук. Репортерите обикновено изопачават нещата, зная, но няма съмнение, че полицията издирва точно Алекс. Ти ли го прати тук, Боб?