— Да, Хенри. Хенри, каквото и да изглежда сега положението, можеш да бъдеш сигурен, че той не е убивал никого.
— Знам, Боб, и аз не бих могъл да й повярвам. Знаеш ли къде е сега младежът?
— Май си загрижен за него. Обсъждал ли си това с някой друг? — Боб бързо махна с ръка към дъщеря си. Тя очевидно веднага разбра значението на жеста му, защото на дисплея се появиха нови светлинки — някакви нови прекъсвачи бяха задействани безшумно. Той записва разговора, помисли си Джорджина. Но липсваше писукащият сигнал, изискван от закона за легално записване на телефонни разговори. Ще трябва да напусна Боб скоро, може би още днес, поне като негов адвокат, каза си тя. Не виждам друг начин. Но все пак се чудя дали ще мога.
— Не съм разговарял с никого — отвърна Брамагуптра. По вълнението и тревогата в гласа му човек би си помислил, че полицията бе по следите на собствения му племенник, ако не и на сина му. — Първо исках да говоря с теб. Боб, Боб, защо винаги трябва да си толкова труден? Разбира се, че съм загрижен.
— Не би трябвало да ти казвам това, Хенри. Но предполагам, че е възможно все още да не си го разбрал. По всяка вероятност опасността е много по-голяма, отколкото са споменали по новините. Всъщност, аз съм дяволски сигурен, че е точно така.
— Какво искаш да кажеш?
— Хенри. Съществува един път, който някога създадохме заедно с теб. Ако искаш, наречи го пътека. Тя води до важни места. Съвсем очевидно е, струва ми се, че пътеката е свързана с онова, което се случи с Алекс в Албъкърк.
Последва продължително мълчание.
— Хенри, на телефона ли си още?
— Боб, чуй ме. Трябва да ти кажа нещо. Преди години те излъгах за моята част от проекта. Аз никога не я завърших до край по начина, по който бяхме планирали. Твоята половина от кода е единствената действаща част. И винаги е била. Моята половина не върши нищо.
Слушайки, Джорджина се почувства напълно зашеметена. Усети как долната й челюст започва да увисва, устните й — да се разтварят. До този момент не беше напълно готова да повярва в историята за кода.
Раздразнен, но не и развълнуван, Боб поклати глава.
— Не, Хенри. Моята половина не е използвана. А твоята е.
— Това е невъзможно. Казвам ти, Боб, по начина, по който ги планирахме, нещата не са съществували никога. През 1964-а ми дойде друга идея. Но не исках отново да споря с теб за всичко това. Тъй че… моята половина от кода осигурява достъп само до глуха улица. Гигантска, сложна улица, но нищо повече. Така че сега, ако някой с огромни усилия научи каква е моята кодова фраза, е, той просто ще си загуби времето.
— Не, Хенри. — Боб все още запазваше търпение, сякаш имаше работа с дете. — Истината е, че в момента ме лъжеш.
— Истината е, че сме обсъждали всичко много сериозно. — Тънкият глас заекваше. — Но както току-що ти казах, по-късно размислих.
— Добре, Хенри. Нека е по твоему. Както кажеш. В такъв случай можеш да ми съобщиш твоята кодова фраза.
Мълчание.
— По телефона?
— Хенри, ти, стари мошенико! Току-що ми каза, че е напълно безполезна. Тогава защо да не ми я съобщиш по телефона?
От връзката с Лос Аламос се чуваше само тихо пращене.
— Не ставаш за лъжец, Хенри, винаги си бил такъв. Не си ти авторът на тази интрига и се надявам да не се замесиш в нея, ако все още е възможно. А сега, ако искаш, можеш да ми кажеш някоя фалшива фраза и ще ми бъде необходимо съвсем малко време, за да я проверя и да открия, че изобщо не води до никъде, дори до някаква глуха улица — тъй че спести усилията и на двама ни. Знам, че истинската фраза съществува, и съм съвсем наясно, че няма да ми я кажеш по телефона. Прозрачен си ми, но не си глупав. И, Хенри, каква е тази история със „Старуеб“?
Когато Хенри най-после отговори, той звучеше така, сякаш не откриваше връзката, почти като самия Боб по-рано.
— „Старуеб“ ли?
— Да. Какво, според теб, трябва да означава фактът, че с внука ти участвам в една и съща игра? Че хората, които са в играта, ги убиват или нападат в истинския живот? И изобщо, какво крои Айк Джейкъби? — Джорджина забеляза, че сега Боб изглежда възприемаше тази идея много по-сериозно, отколкото, когато разговаряше с Алекс. Като наблюдаваше лицето му, тя не можеше да определи колко е сериозен в действителност.
— Боб. — Далечният глас вече не бе просто напрегнат — сега в него имаше нещо ново, нещо, което Джорджина не можеше със сигурност да определи нито като страх, нито като гняв или печал, но то определено не бе на добро. — Боб, смятам, че се налага да се видим очи в очи.