— Не съм. И с мен се случи същото.
Черните облаци дим, паниката, сирените, всичко това сега беше останало далеч зад тях, погълнато от полутропически сгради, хора, пътища и смог над милионите ревящи автомобили.
— Къде отиваме? — попита отново Вера. Беше се поизпънала и единият й крак опираше в тавана.
Алекс хвърли поглед към нея, а после трябваше да се концентрира върху магистралата.
— Мога да спра до някой мотел — предложи той. — Да се поизтегнем и да си починем. Ще използвам истинското си име. Всичко ще бъде наред.
Вера помълча малко, като гледаше през прозореца.
— Не спирай още — помоли накрая тя.
— Вера, защо не ми разкажеш твоята история? Имам предвид точно какво те накара да смяташ играта за странна, защо дойде да говориш с Айк? Това може да ми даде отговор на въпроса, какво трябва да правим оттук нататък.
— Добре. — Но отново последва мълчание, което продължи доста дълго, и Алекс си помисли, че трябва да се е отказала. После тя каза: — Приятелят ми беше убит преди около месец. Пътуваше сам с моята кола и бе блъснат от една скала сред хълмовете до Вентура.
— Блъснат?
— Уил беше още жив, когато полицията пристигна и го извади от останките. Преследвал го някакъв пикап без шофьор. Опитал се да избяга, но пикапът го настигнал, изтласкал го пътя и го бутнал от скалата. Колата ми беше пълна развалина. Уил почина преди да успеят да го откарат в болницата.
Темата на историята — полуделите машини — му беше до болка позната.
— А защо свързваш това с играта? — попита той. Сега на хоризонта отдясно се появи океанът. Алекс продължи да кара. Океанът изглеждаше, сякаш не бе свързан с нищо друго във вселената.
— Защото следобяд на същия ден, когато Уил беше убит, преди дори да науча какво се е случило с него, имах телефонно обаждане. По-късно полицията ми каза, че не трябвало да мисля повече за това, че имало милиони ексцентрици, които се обаждали по телефона. Знам, че в Калифорния има милиони ексцентрици, познавам много от тях. Но онова беше различно.
— Кой се обади? Какво каза?
— Беше ОКТАГОН. — Последва нова продължителна пауза. — Поне така каза то.
Отвсякъде бръмчаха автомобили. Вятърът свистеше от скоростта на колата.
— То? Какво искаш да кажеш?
— Алекс, дяволски сигурна съм, че не беше гласът на което и да било дванайсетгодишно момче. Звучеше по-скоро като…
— Като какво?
— Добре. Кажи, че съм луда. Звучеше като някое от онези говорящи устройства, с които си играят децата. Онези компютърни играчки, които приказват. То каза следното: „Тук е ОКТАГОН. ДЕВА, това е краят ти. Трябва да излезеш от играта. Не можеш да я спечелиш, ако си мъртва“. Никога няма да забравя този глас. Толкова бездушно, като записаните съобщения за часа и температурата. После, след няколко часа, когато чух какво се е случило с Уил…
Вера отново се сви на седалката си. Алекс кара известно време мълчаливо.
— Мога да си представя — заговори накрая той, — че Ханк е в състояние да измайстори нещо, което да говори по телефона с механичен глас. Би могъл да използва подобно говорящо устройство или нещо от този род. Но не мога да си представя, че е способен… да направи онова, което е станало.
— Ханк ли?
— Детето, което играе ОКТАГОН. Или което се предполага, че го играе. Просто не е възможно да знае как да организира всички тези физически нападения, дори да е някакъв луд зъл гений, което не е така. Той е просто дете.
— Добре. Никой не ми вярва.
— О, не, вярвам ти. Самият аз съм си изпатил от ОКТАГОН достатъчно, не забравяй това. И двамата видяхме какво се случи в хотела току-що… Не твърдя, че си луда. Искаш ли да спра някъде?
— Не, не още. Искам да продължиш да караш.
И той продължи. Тревожеше се за Вера, за това, че просто си седеше свита и гледаше мълчаливо през прозореца. Най-вече, за да се опита да я накара да говори, попита:
— Как се включи в играта за първи път?
— Ами… — Тя леко сви рамене, което Алекс с облекчение възприе като знак, че не е изпаднала съвсем в шок. — Прочетох съобщение за нея в едно списание за научна фантастика. А и игрите бяха започнали да ме интересуват от теоретична гледна точка — предполагам, имала съм идеята, че може да се създаде реалност, е, не наистина по-малка, но някак си по-управляема, ако се подходи чрез игра. Винаги търся нов начин да разбера реалността.
Алекс обмисляше думите й.
— Имаш предвид, нещо като създаване на модел?
— Да, нещо подобно. А ти как влезе в нея? В играта?
Той откри, че наистина не може да си спомни веднага.
— Струва ми се, че имах предвид някакъв план за спечелване на пари.
Вера нямаше какво да му отговори.