Известно време преди това знаците бяха показали, че излизат от границите на Лос Анджелис. Но хората, колите и сградите по брега досега не бяха показали с нищо, че започват да намаляват.
— Чела съм много научна фантастика — отбеляза Вера.
— Така ли? — Алекс беше чел съвсем малко.
— Аз съм своего рода почитател на берсерките — каза Вера. — Нали ги знаеш, герои в една поредица от романи.
— Чувал съм нещо за тях. — Навярно бе видял книгите в офиса на компанията в Албъкърк.
— Затова името на компанията ме заинтригува. „Берсерки“. После, когато бях в колежа, веднъж дойде да говори авторът им. Но така и не завърших образованието си. Всичко започна да ми изглежда някак си изкуствено.
— Знам какво имаш предвид за колежа. Струва ми се, че разбирам. Самият аз не съм учил в колеж.
— Но после — продължи Вера, — получих усещането, че и извън училище, в така наречения реален свят, нещата не са особено реални. Може би реалността е такава, каквато я правят хората.
— Ако излезеш от самолета, ще паднеш.
— Да — отвърна Вера, без да изглежда напълно убедена. — Дори и без да съм завършила, успях да си намеря доста прилична работа. За две години стигнах до системен аналитик. Това е нещо като една стъпка над компютърния програмист.
— Знам. Виж, Вера, наближаваме цяла група мотели. Можем да спрем при някой от тях. Не ме разбирай погрешно, просто ми се струва, че е добре да се отпуснем за малко на спокойствие. Ако ти не си, аз започнах да се уморявам.
— Някой ден ще се върна и ще завърша учението си, решила съм. Няма да науча повече от сега за компютрите или за каквото и да било друго. Но онова парче хартия ще ми донесе много повече пари за същата работа, която върша в момента. Странно, не мислиш ли? Но такава е действителността.
— Разбира се. — Подминаха знаци, които съобщаваха: ЛАГУНА БИЙЧ10. Сега пътуваха по двулентов път, точно край океана. Виждаха се истински плажове и още един обещаващ мотел. Алекс се насочи натам.
— Такива места струват много пари — беше единственото възражение на Вера.
— Не се притеснявай за това. — Изпита огромно облекчение, че може да спре да кара. Не че бяха изминали толкова път от Лос Анджелис, но костите на Алекс все още носеха отпечатъка от маратоните само отпреди няколко дни. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше как профучава пътната настилка. Трябваше да направи и нещо друго, освен да кара наети автомобили из цялата страна, от едно убийствено нападение на ОКТАГОН до друго.
За няколко минути Алекс ангажира най-добрия свободен апартамент, с две стаи и малка кухничка в нишата от едната страна на гостната. Той се подписа в книгата с истинското си име, като прибави „г-н и г-жа“. За първи път се регистрираше в мотел като женен и се чувстваше особено.
Прозорците в гостната и спалнята на апартамента гледаха точно към океана, отвъд тесния плаж. Хоризонтът беше скрит от мъгла, а морето бе почти спокойно. На целия плаж се виждаха само няколко души, а във водата нямаше никой. Алекс предположи, че е прекалено студена.
Вера застана до него в гостната и прокара длани по ризата и джинсите си.
— Нямах възможност да си взема нищо от стаята — каза тя. — Така или иначе, предполагам, че всичко е изгоряло. Боже мой, онези две ченгета наистина искаха да ме арестуват, нали? Чудя се, за какво?
— ОКТАГОН може да е извършил някое престъпление, а после да е направил така, сякаш си го извършила ти. Или просто да е вписал името ти в списъка на издирваните лица. Няма начин да разберем.
— Може би вече си мислят, че съм била в стаята си, когато бомбата — или каквото и да беше онова — е паднала вътре. Нищо чудно сега да търсят трупа ми, там, в Лос Анджелис.
— Възможно е. Слушай, Вера, има ли някой, който да получи сърдечен удар, когато научи за това? Имам предвид, родители или…?
Тя разтърси кестенявата си коса и прокара пръсти през нея, сякаш я освобождаваше от някаква плитка.
— Нямам родители. Били са доста възрастни, когато съм се родила. Не, наистина няма кой.
— Бихме могли да излезем и да купим някои дрехи и вещи за теб. Имам пари. А и за мен също, оставих чантата си в стаята там. Когато пристигахме насам, ми се стори, че наблизо видях някакви магазини. Искаш ли?
— Не знам. Да, струва ми се, че искам. Нямам представа кога ще мога да ти върна парите, но трябва да си купя някои неща.
— Не се притеснявай за парите. Не е спешно.
Вера все още гледаше през прозореца към морето.
— Ще си потърся и бански костюм. Когато се стъмни, искам да поплувам.
— Няма ли да бъде студено? Докато си с мен, можеш да поплуваш спокойно и през деня.
Вера поклати отрицателно глава — не това бе имала предвид.