17.
Карълайн беше в кабинета си, когато на отворената врата се почука и тя видя Алби Пиърсън да стои там, облечен в груби работни дрехи. Още беше доста рано сутринта и Карълайн бе в последната си и най-любима количка — онази, която можеше даже да я нахрани с овесените й ядки или, както момичето предпочиташе да си мисли, да й помогне да се нахрани сама.
Като докосна с брадичка контролното устройство, тя обърна количката към вратата.
— Здрасти, Алби. Какво става?
Той влезе сякаш неохотно, захвърли платнената си шапка в края на работната маса и след моментно колебание, седна отгоре й.
— Баща ви не се е върнал още, нали?
— Не. Не знам кога ще се върне.
— В такъв случай, предполагам, че има нещо, за което е по-добре да ви кажа, госпожице.
— Наричай ме Карълайн, моля те — мислех, че вече съм успяла да те убедя.
Алби въздъхна.
— Не бих си и помислил да наричам баща ви „Боб“.
— Това е различно.
— В обикновени случаи, да. Но не и тази сутрин.
— Х-м. Наистина си дошъл по работа. — Карълайн погледна към осветения екран на стената. Тънката метална ръка отстрани на количката наведе лъжицата, която държеше в купичка с овесени ядки на подноса пред нея. Момичето отново докосна с брадичка контролното устройство на количката и я завъртя по към Алби.
За него думите й прозвучаха така, сякаш че копнееше да се заеме с някакъв истински проблем — предполагаше, че това е добър признак. Той отиде и затвори вратата на кабинета, а после се върна и отново се намести на масата.
— Предполагам, че след като баща ви го няма, трябва да съобщя на вас. — Той млъкна и започна да диша дълбоко, като че ли се приготвяше за физически упражнения. — Преди малко ходих да поогледам навън — долу, до железопътната линия. Правя това периодично.
— Чудех се защо си облечен така. И какво разкри разузнаването ти?
— Там, долу има мъртвец. — Алби направи нова пауза. С облекчение видя, че момичето не загуби самообладание. И в същото време малко се изненада и притесни, че Карълайн приема новината толкова хладнокръвно. Може би знаеше нещо, което му бе неизвестно.
Той продължи да разказва с подробности за експедицията си.
— Проблемът е — заключи накрая Алби, — че не мога да съобщя за този мъртвец в полицията. Те ще поискат да разберат какво, по дяволите, съм правил там и няма как да им дам основателен отговор.
— Разбирам проблема ти. — Дори мъртвецът да не бе толкова голям шок за Карълайн, Алби виждаше, че тя постепенно започва да осъзнава фактите — лицето й пребледняваше. — Е — прибави тя, — предлагам, просто да не съобщаваме нищо.
— И аз мисля така — съгласи се Алби. — Обаче, можем да направим нещо и сами. Защото, казвам ви, тревожи ме малко въпросът, как точно е бил убит онзи мъж.
— Какво имаш предвид?
— Съмнявам се, че просто е паднал от товарния вагон или нещо подобно и е строшил главата си по начина, по който изглеждаше. Възможно е да е имало някаква глупава схватка — скитниците често се забъркват в такива неща. Някой да го е ударил и да му е откраднал бутилката с вино — не мога да бъда сигурен. Но, както ви казах, там са и онези два товарни вагона, а и кутията на стълба. Подозрително е.
Все още бледа, но без да губи самообладание, Карълайн го слушаше замислено и това предизвика у Алби усещането, че е постъпил правилно, като й е описал положението.
— Не казвай още на никой друг за това — реши тя, когато той свърши с разказа си. — Дори на Джорджина. Каквото и да става там долу… какво, според теб, става наистина?
— Не знам. Просто ми плащат да съм подозрителен.
— Да. — Карълайн погледна за миг овесените си ядки. — Можеш ли да засилиш малко защитните съоръжения, само в случай, че от тази посока се появят някакви натрапници?
— Да, мога да предприема някои мерки. Да подготвя роботите за сериозни неприятности… Искате ли да го направя? — Робърт Грегъри винаги го бе възпирал.
Карълайн го погледна замислено.
— Ами, предполагам… да, направи го. — Внезапно бе придобила решителност.
— Добре. Иска ми се да имахме повече хора за охрана… всъщност, сме само двамата със Сам. — Сам беше професионален дресьор на кучета, който прекарваше по няколко часа на ден в имението.
— Не мисля, че Сам наистина влиза в сметката. Ти си единственият истински страж, с който разполагаме тук, Алби — нямам намерение да те наричам г-н Пиърсън. И искам да знаеш, че оценяваме високо това.
— Разбира се. Благодаря — неочаквано се засрами Алби.
В Чикаго бе малко по-късно сутринта и отец Фред Рийман преглеждаше сутрешната поща на бюрото си с втора чаша кафе в ръка. Остави за накрая онова, което изглеждаше най-интересно — новия си ход в играта, току-що получен от компанията „Берсерки“.