— Звучи интересно — каза Алекс и отпи от разреденото уиски.
Чичо Боб кимна бавно. Той запази кратко мълчание, изучавайки Алекс без да го гледа, което скоро започна да му действа доста нервиращо.
Следващият въпрос, когато най-сетне го зададе, бе изненадващ.
— Знаеш ли нещо за игрите? — попита по-възрастният мъж. — Имам предвид по-специално компютърните игри.
— Говориш за онзи вид, който се играе в заведенията ли? — Алекс отиде при чичо си на външната страна на бара и отново седна на столчето, като потракваше с кубчетата лед. — Опитвал съм ги веднъж-дваж. Но ако ме питаш за домашните игри или онези, които пристигат в малки кутийки, така наречените микроигри, не, не знам. Мислех си, че може да те интересува дали знам нещо за роботите.
— А знаеш ли?
Алекс се подсмихна.
— Не.
Чичо му също се засмя и очевидно се поотпусна малко.
— Добре. Всъщност, нямах предвид нито една от компютърните игри, които спомена. Говорех за това, което наричат компютърно симулиране на сражения. Където играчите си противостоят помежду си, а компютърът се използва само като посредник, за да проследява действието и да показва резултатите, след като ги изчисли.
— А-ха. Виждал съм подобни военни игри, но те не се играят с компютър. Един приятел от казармата участваше в такива сложни неща, в които се преиграва битката при Ватерло или някоя друга. Играта има огромно сгъваемо табло и около петстотин малки картонени жетона, представляващи бойни единици, които се нареждат, а после се използват за маневриране. Хвърляш зара, за да определиш резултатите от битката. Веднъж ме уговори да играя с него, но докато наредихме всичко, почти стана време да свършваме.
— С компютъра се играе много по-бързо, отколкото с петстотин малки картонени жетона. Ела, Алекс, ще ти покажа нещо, което напоследък ме интересува.
Чичо Боб тръгна бързо. Алекс изгълта онова, което бе останало в чашата му и го последва. Бе заведен в друга голяма стая, която приличаше на инженерна работилница; беше ярко осветена и пълна с разхвърляни работни плотове и инструменти. Чичо му щракна няколко копчета тук-там и започна да настройва нещо, което приличаше на голям телевизионен екран. Екранът оживя от снежинките на видео-смущенията и започна да хвърля отблясъци във всички цветове на дъгата.
Когато натисна още едно копче, смущението се превърна в образ, съставен от малки зелени кръгчета.
— Представи си — каза чичо Боб, — че това са светове във въображаемата ни игра-вселена. — Отново превключи нещо. — А тези са връзките между тях. — Сега кръгчетата бяха свързани със зелени линии, в напомнящ зидария мотив. Той замълча за миг. — Нали разбираш, че моят компютър не е посредник в играта. Онзи е в Албъкърк, в офиса на една малка компания, наречена „Берсерки“. Ние, играчите, им пращаме ходовете си по пощата. Те вкарват ходовете на всички в компютъра и ни връщат обратно резултатите, като ни показват ситуацията за следващия ход. Използвам компютъра си просто като нагледно средство, а понякога и за изчисления.
— Искаш да кажеш, че останалите нещастни копелета в играта си местят онези петстотин картонени жетона? Че чертаят картите си върху стара амбалажна хартия?
Чичо Боб се усмихна леко.
— Навярно е горе-долу така. Макар че, доколкото ми е известно, някои от тях също имат домашни компютри.
— Струва ми се нечестно. Обзалагам се, че знам кой ще победи.
— Не съм толкова сигурен. — Усмивката му стана дяволита. — Няма да победя единствено, защото разполагам с много блестящи светлинки, с които да играя. Знаеш ли коя е истинската тайна на тази игра? Дипломацията. Повече прилича на покер, отколкото на шах. Във всяка игра има по около петнайсетина играчи, понякога повече или по-малко, и ако четиринайсет от тях успеят да се обединят, петнайсетият няма да има никакъв шанс. Независимо дали изчислява ходовете си с IBM 7600 или с моя малък персонален компютър.
Алекс смучеше едно кубче лед, с лекия вкус на уиски — всичко, което му бе останало.
— Добре. Казваш, че това са светове.
— Точно така. — Чичо Боб взе от долния рафт на масичката нещо, което приличаше на малка показалка, с изолиран кабел, свързан към единия й край. Със свободния край на показалката той посочи едно от зелените кръгчета на екрана, което се подчини на този магьоснически жест и изведнъж се уголеми. В кръгчето се появиха подредени букви и числа в съответни цветове. ФАБРИКИ, гласеше единият надпис, НАСЕЛЕНИЕ — другият. До числото 46 бе изписано RMS, каквото и да означаваше това.
— Само малък персонален компютър, а?