— Знам. — Но му отне много време, за да произнесе тази единствена дума.
18.
Пътуваха по междущатската магистрала № 8, която водеше на изток от Сан Диего. Алекс беше изчислил, че като карат колата поред, могат да стигнат до северните части на Ню Мексико за около петнайсет часа. Със самолет щеше да е по-бързо, разбира се, но Албъкъркската полиция спокойно можеше все още да го издирва. Когато излязоха от Сан Диего, беше ранна утрин, преди зазоряване, и пустинното слънце скоро щеше да заблести в очите на Алекс. Той спря, за да си купи слънчеви очила, преди да са стигнали прекалено далеч.
Вера не говореше много, поне засега. Не беше сърдита, доколкото можеше да прецени Алекс, а просто замислена и може би все още малко й се спеше. Бяха прекарали миналата нощ в един мотел край Сан Диего в едно легло, но в почти целомъдрено изтощение.
Когато си лягаха, той се бе пошегувал:
— Тази вечер наблизо няма плаж. Но предполагам, че ще можем да се промъкнем в плувния басейн към полунощ.
Те се усмихнаха един на друг.
Алекс я погали и любопитно попита:
— Защо не си бръснеш подмишниците?
— Притеснява ли те, че не го правя?
— Не.
— Там ми растат косми, защо трябва да ги бръсна? Ако бях мъж, щях да си пусна брада.
— Не и ако изглеждаше толкова смешно, колкото моята. Във всеки случай, не би имало смисъл да си бръснеш подмишниците, ако там не ти растяха косми.
Тази сутрин обаче, не разговаряха много за дребни неща. Но Алекс усещаше, че породилото се между тях чувство не се е променило.
— Чудя се, къде ли е сега Айк? — запита се той на глас, когато към десет часа сутринта се смениха на волана. Наближаваха Гила Бенд. — Чудя се, дали се е прибрал у дома си в Албъкърк.
— Не знам. Къде другаде би могъл да отиде?
— Имаш ли някакви колебания, свързани с решението ни? — попита Алекс, когато потеглиха отново, този път с Вера зад волана.
— Не. — Известно време тя караше мълчаливо. — Но малко ме е страх.
— Х-м.
В къщата на Двадесета улица в Лос Аламос само една стая светеше в спускащия се здрач, когато Алекс зави зад ъгъла и мина покрай нея. Стаята на Ханк, помисли си той, като неуверено се помъчи да си спомни вътрешното разположение в дома на Брамагуптра. Пред него беше спряла кола, която се видя на Алекс смътно позната от предишното му посещение. Той направи обратен завой и паркира на улицата до задния двор. Завъртя ключа и двигателят замлъкна с онази особена окончателност, която е задължителна за края на всяко дълго пътуване.
— Искаш ли да изчакаш в колата или ще дойдеш с мен до вратата?
Бяха обсъждали този въпрос по пътя, но не можаха да решат как е по-добре да постъпят.
— Ще дойда с теб — отвърна Вера. — Трябва да изляза и да се поразтъпча малко.
Застанал на малката задна веранда, Алекс почука два пъти, преди Дженифър да отвори вратата. Беше облечена в стара риза и дънки, почти като предишния път — струваше му се толкова отдавна.
Отначало Джен не каза нищо. Но очевидно позна Алекс веднага. Несъмнено го бе познала още преди да отвори вратата, въпреки тъмнината.
— Здравейте, Джен. — Той стоеше и чакаше, а Вера мълчеше до него.
Джен пак не каза нищо. Само вдигна ръка и светна лампата на верандата. После огледа тихата улица по начин, който предполагаше, че навярно очаква някой друг всеки момент. Наблизо бяха паркирани два пикапа, нещо обикновено за всяка улица в Ню Мексико, а също и една-две коли. Съседните къщи светеха. Но изглежда Джен търсеше друго.
Тя обърна пълния си с подозрителност поглед към Алекс.
— Боб Грегъри ли ви праща и този път?
— Не, сега идвам по свое желание. Джен, това е Вера Кейли. И тя е в играта.
— Играта ли?
— Струва ми се, че трябва да знаете коя игра имам предвид.
Може би Джен наистина не знаеше. Очевидно при вида на Алекс беше готова за сериозни действия. Беше готова за неприятности, но споменаването на някаква игра изглежда само я озадачи.
— Тя беше опасна и за Вера — продължи той. — Съжалявам за стария Хенри.
— И двамата съжаляваме — вметна Вера. Тя стоеше със скръстени ръце в бързо застудяващата планинска вечер.
Джен все още стоеше на прага и не правеше никакъв жест, за да ги покани. Гледаше към двама им и очевидно се опитваше да вземе решение.
— Вижте, Джен — каза Алекс, — не знам какво си мислите за мен сега. И дали сте разговаряли с полицията преди няколко дни както и какво са ви казали за мен. Но сметките ми с полицията вече са чисти. — Говореше уверено, като се надяваше наистина да е така. — Не съм наранил никого, Вера — също. Но сме отчаяни.