— Защо?
— За Бога, Джен! Опитваме се да спасим хората от смърт. Защото доколкото зная, вие с Ханк сега може би сте в опасност. Не сте фактически в играта, но и старият Хенри не беше. Случайно Еди Маклорин да е тук в момента?
Споменаването на някаква опасност изглежда не изненада Джен ни най-малко.
— Еди е все още в болницата — отвърна тя.
Вера и Алекс заговориха едновременно, задавайки й един през друг въпроси.
— Блъсна го една кола. По-скоро, фургон.
— Имаше ли шофьор — попита Вера.
Най-после изненадана, Джен погледна към нея, а Алекс, в когото се бе оформила логична теория, погледна към Джен.
По улицата бавно се приближи една местна полицейска кола и мина на няколко метра от тримата, които стояха и разговаряха на верандата. Джен погледна към минаващата кола, усмихна се и махна с ръка.
— Сега ни наглеждат непрекъснато — рече със задоволство тя. После за пореден път започна да проучва лицата на посетителите си и разколебана, не ги покани да влязат.
Поне не ни изгони, помисли си Алекс.
— Вижте — каза той, — ако не ни вярвате достатъчно, че да ни пуснете в къщата, има ли някакво място, където да отидем и да поговорим? Обществено място, ако предпочитате. Може би кафене или нещо подобно. Кажете ни къде ще можете да се срещнете с нас и ние ще отидем там с нашата кола, а вие можете да ни последвате с вашата. Или обратно. Искаме само да обменим информация. Ако желаете да повикате ченгетата, аз ще остана и ще ги почакам. Това обаче, може да докара неприятности на Вера. Те сигурно имат името й в някой проклет списък, в който се твърди, че я издирват за дявол знае какво фантастично престъпление. Така се случва, щом си враг на ОКТАГОН.
Сега Ханк стоеше мълчаливо в тъмната кухня на няколко стъпки зад майка си. Поглеждайки към него през рамото на Джен, Алекс не знаеше откога момчето е там.
— Кой е той, Ханк? — попита Алекс.
Момчето пристъпи на другия си крак и не отговори.
— Кой е ОКТАГОН?
Джен погледна за пореден път към двамата си посетители.
— Добре, влизайте — рече с въздишка тя и се отдръпна от вратата.
— Благодаря ви — каза искрено Вера.
Когато всички влязоха в кухнята и вратата беше затворена, а вътрешната лампа — светната, Алекс отново погледна към Ханк и повтори въпроса си:
— Кой е ОКТАГОН, Ханк? Освен теб, имам предвид. Кой ти помага?
И Алекс беше сигурен, че забелязва следи от чувство за вина по смуглото момчешко лице, но също така бе сигурен, че това не е вина за убийство.
— Аз… аз… — запъна се Ханк и погледна към майка си за подкрепа.
— Какво имат предвид те, Ханк? — В гласа на Джен се усещаше обич и поддръжка, но тя очевидно очакваше отговор. — Знаеш ли за какво говорят?
— Еди ми помага понякога — измънка накрая Ханк.
Алекс внимателно настоя:
— Какво точно прави той? Можеш ли да ни покажеш?
Ханк се обърна, без да каже нищо и излезе от кухнята. Другите го последваха по коридора, стеснен от книжните лавици и черните дъски, до неговата стая, където лампата още светеше. Очевидно, когато пристигнаха, беше работил върху играта. Начертани с груби, цветни линии, владенията на ОКТАГОН грееха на екрана, взет от стар телевизор.
Алекс и Вера застанаха един до друг край работната маса и започнаха да разглеждат саморъчно направената система от кабели и сравнително евтино оборудване. Джен чакаше зад тях и ги наблюдаваше мълчаливо.
След малко Вера се обърна към Ханк.
— Как пращаш ходовете си? — попита тя.
— По пощата. — Станал внезапно враждебен, тонът на Ханк подсказваше, че всички пращат ходовете си по този начин и че всеки трябва да знае как се прави това.
— Аз съм ДЕВА, Ханк. Знаеше ли това?
— Не. — Момчето я погледна любопитно — още един враг от играта от плът и кръв и със сигурност, човек. — Нямах намерение да ви нападам. Но…
— Но какво?
Ханк сви уклончиво рамене.
След известна пауза, Алекс опита по друг начин.
— Дядо ти лично никога не е участвал в играта, нали?
— Не.
— Чичо ми обаче участва — аз ти казах миналия път, когато бях тук, нали? А той и дядо ти бяха приятели, нали знаеш?
— Да.
— Как се е случило така, че с чичо ми сте в една и съща игра, Ханк?
Ханк гледаше безпомощно към грубите линии на екрана.
— Попитайте Еди, когато го видите. Може би той знае. — Отново чувството за вина.
— Ще го попитам, щом получа тази възможност. Щеше да ми показваш какво прави Еди, когато ти помага с играта.
— Той… прави разни работи. — Неясният жест на Ханк можеше да включва която и да било от вещите върху масата. Момчето преглътна, задъхвайки се леко от сложността на материята. — Помага ми да свързвам нещата помежду им. Като например, екрана и радиочестотния модулатор.