— Казвам ти, че ще… — Но нямаше полза. Карълайн извърна глава и бързо премигна към екрана. С тихия шум на серводвигателя си, домашният робот се обърна и леко заобиколи леглото, за да мине от другата му страна. Опитвайки се да пренебрегне техническия напредък и да завие хубавичко безпомощната си пациентка, сестрата изведнъж се оказа срещу около двестакилограмовата машина, която я гледаше от другата страна на леглото и бе решена да вдигне момичето. Ръцете им леко се докоснаха — плът до метал — и сестрата отдръпна своята, като тихо изписка. Роботът просто замръзна, както бе програмиран да прави в случай, че усети непланиран контакт с нещо живо. Сега щеше да трябва да се пренастройва. Нещастен глупак, помисли си Карълайн — почти всички по-нови модели бяха взети от Алби за външни патрули.
Сестрата бе отстъпила от леглото и стоеше настрани, като мърмореше и клатеше глава.
Карълайн я погледна отново.
— Лес, аз ставам. Нещо определено не е наред навън. Чуваш ли ги как вият и лаят? Сега ще ми помогнеш ли, или трябва да свърша всичко сама? — Можеше да пренастрои робота като използва контролното устройство до леглото си, но това бе извънредно продължителна операция и невинаги се получаваше.
Жената запази обидено мълчание, макар че за огромно облекчение на Карълайн явно бе готова да се подчини на заповедите й. Човешките ръце бяха по-бързи, по-нежни, по-сигурни и определено по-грижовни за тази работа, отколкото което и да било от изобретенията на бащините й инженери.
Сестра Елис включи лампата, която стоеше на другата нощна масичка. Това бе повече или по-малко обикновена лампа, с необикновен вграден телефон. Карълайн вече беше облечена и бе стигнала до половината на неудобното преминаване от леглото в количката, когато на вратата леко се почука.
— Влез — извика Карълайн. Появи се Джорджина, с ролки за къдрене в косата и облечена в модерния си пеньоар.
— Надявах се, че си будна, Карълайн. Има нещо наистина… какво беше това? — Към лая на кучетата току-що се бе присъединил и нечовешкият писък на насилен метал.
— Струва ми се — отвърна Карълайн, — че току-що бе повалена част от задната ограда.
Алби Пиърсън още не беше заспал, когато кучетата започнаха да побесняват. Току-що обаче, беше решил тази вечер да не се прибира в своя апартамент в града, а за пореден път да спи на кушетката в главната работилница. Напоследък бе прекарал няколко нощи на тази кушетка. Продължаваше често да се сблъсква с извънредно интересни проблеми и сърцето му се изпълваше с радост при това непрестанно предизвикателство.
Когато чу първото излайване на кучетата, Алби се извърна от лазерното устройство, което току-що бе разглобил върху масата — опитваше се да подобри обхвата на въоръжението на роботите — и излезе от работилницата, за да погледне главния екран на системата за охрана, монтиран на стената в съседна стаичка. На екрана имаше достатъчно редове малки лампички, за да заемат цялата стена и в момента нито една от тях не показваше да има нещо нередно. Но още докато Алби гледаше към дисплея, ситуацията започна да се променя. Задната ограда, точно както си беше мислил. Единственото, което го изненада истински, бе, че изглежда нахлуването в имението ставаше от няколко места едновременно.
Той изпита не толкова страх или дори тревога, колкото неспокойно желание да се справи с кризата, каквато и да беше тя. Възбудата му нарастваше бързо. Алби седна на стола пред екрана. Малкият плот пред него бе отрупан с бутони и първият от тях, който докосна, му позволи да погледне през телевизионното око на отбранителния робот, разположен най-близо до задната ограда. Случайно беше робот Номер Четири. Пред него моментално се появи обленият в лунна светлина двор, но макар че луната светеше силно, светлината й не бе достатъчна, за да види наистина нещо. Затова бързо превключи на инфрачервено приемане. В същия миг чу силния метален писък, който вероятно означаваше, че поне част от оградата е повалена.
Инфрачервената светлина му позволи да види нещо, което провираше нос през живия плет, растящ гъсто точно от вътрешната страна на оградата. Мерна края на предмет с формата на торпедо, стигащ може би до кръста на човек. Имаше чувството, че той гледа към него.
Сега светлините на екрана показваха, че цял участък от оградата е на практика ликвидиран.
Вътрешният телефон до Алби започна да звъни, но за момента той не му обърна внимание. С една ръка натисна бутона, който прати Номер Четири да разузнае по-близо до живия плет, а с другата се протегна, за да натисне още копчета, с които повика на съседния екран информация за състоянието и точното разположение на останалите седем робота, които патрулираха из имението.