Схематичното изображение показваше, че Номер Шест и Номер Две също са откъм северната страна, зад къщата. Номер Три беше на запад. Пет, Едно и Седем бяха повече или по-малко в югоизточната част на имението. Тези седем други робота вече бяха започнали автоматично да се придвижват бавно на север, привлечени от усещането за тревога. Сега пръстите на Алби се движеха по бутоните, за да задържат Едно и Седем отпред, а да насочат Пет и Три съответно на изток и запад. Нападението откъм север, весело предупреди сам себе си той, можеше да е само диверсия.
Следващият ход на Алби беше да въоръжи напълно всички външни бойни единици — стъпка, която по-рано бе предприемал на дело само със Стареца Грегъри, който наблюдаваше мрачно през рамото му и внимателно препроверяваше предварителното разчистване на имението от всички животни и хора. Но дисплеят показваше, че по-голямата част от задната ограда вече е ликвидирана, а предизвикателният лай на кучетата се бе превърнал в изпълнено с паника скимтене. Сега Алби можеше да действа с чиста съвест.
Вътрешният телефон отново иззвъня, но той едва ли изобщо осъзна този факт. В момента управляваше пряко Номер Четири. В пълно бойно снаряжение, той можеше да надмине тичащ човек, движейки се по тревата на здравите си колелца. Само след няколко секунди Алби го разположи така, че да може да види много по-добре какво бе влязло току-що през оградата.
Натрапникът беше голяма машина, твърде ниска за размера си, но въпреки това висока колкото спортна кола. Трябва да тежи тонове, помисли си Алби. Тук-там върху цилиндричното й тяло имаше заоблени израстъци, стоеше на четири крака и имаше ръце. Алби ясно видя крайниците, чиито метални стави бяха дебели колкото човешки крак. По-голямата част от металното тяло беше боядисана, видя Алби, макар че на инфрачервената и на лунната светлина бе невъзможно да се определи какви бяха всъщност цветовете. Докато го наблюдаваше, металното нещо бавно се насочи напред, подобно на мудна гигантска мравка или на малък, тромав динозавър. На едната му страна съвсем ясно личаха черни букви:
ВЕНЕРИАНСКИ ВСЪДЕХОД СПЕЦМОДЕЛ 7
В този момент някъде откъм другата страна на къщата, близо до предната врата, прозвуча силен изстрел. В същото време дисплеят на системата за охрана се превърна в коледна елха. Алби усети първия си за тази нощ истински пристъп на страх и заедно с него някакъв привкус на задоволство: очевидно щеше да се окаже, че е бил прав, като сметна нападението отзад само за диверсия.
Докато сестра Елис довършваше задачата си по прехвърлянето на Карълайн в инвалидната количка, Джорджина се приближи до вътрешния телефон на нощната масичка и направи опит да се свърже с Алби. След като не успя веднага, тя превключи на общо повикване и се опита да получи отговор от когото и да било на първия етаж.
— Тази вечер няма никой, Джорджина — обърна се към нея Карълайн. — Но имах чувството, че Алби възнамерява да остане. Напоследък лагерува на онази кушетка доста често.
Повторният опит да се свърже пак остана без резултат и Джорджина се отказа. В очите й се четеше нарастваща тревога.
— Ще сляза долу да поогледам. Бях тръгнала, но после реших първо да дойда тук.
— Почакай ме. Мисля, че съм готова.
Едва бяха излезли в коридора — Джорджина отпред, Карълайн в количката си зад нея и сестра Елис накрая, — когато някъде пред къщата прозвуча първият изстрел. Едновременно с това започнаха да свирят далечни сирени. Джорджина спря така, че Карълайн едва не я блъсна изотзад. Сестрата се върна в спалнята и се приближи до прозореца, за да се опита да види какво става отвън. Като движеше тялото си чевръсто за неговата маса, тя заобиколи робота, все още замръзнал до леглото, сякаш докоснат от някой магьосник.
На светлината от нощната лампа бялата престилка на сестра Елис блестеше като бяло знаме до прозореца.
— Какво става? — попита тя, сякаш ядосана от това, че експлозията свидетелстваше за нещо наистина нередно. — Ако онези…
Карълайн очакваше, че следващата дума ще бъде „машини“. Но не бе съдено да разбере. Изстрелът беше право в прозореца. Нещо или някакво парче от нещо удари рамката на количката и леко я завъртя. Домашният робот, който все още стоеше до леглото, беше катурнат настрани от по-силен удар, а столовете, масичките и лампите бяха съборени.
Внезапно въздухът се изпълни с дим.
Щом излезе от първоначалния си шок, Карълайн видя тялото на сестра Елис — голяма купчина от бели и кървави дрипи — до страничната стена на стаята, където бе отхвърлено. Джорджина, която бе останала в коридора, защитена от изстрела, се върна в стаята. Тя местеше длани от лицето към върха на главата си, сякаш не можеше да реши къде иска да ги постави.