Дим и прах изпълваха въздуха. Димът може би вече започваше да се сгъстява. А после къщата се разтърси от още един ужасен удар — някаква нова ракета, попаднала наблизо. Вълмата дим потрепериха от ударната вълна на новия изстрел, минавайки през разрушената дупка, която представляваше прозорецът на спалнята. Светлината в стаята, идваща от падналата на пода лампа, премигна за миг, а после отново се нормализира. Възвърналия се разсъдък на Карълайн осъзна факта, че сигурно бе нарушено нормалното електрическо захранване поради разкъсване на кабели или нещо друго и генераторът в мазето трябва да се бе включил автоматично, каквото беше всъщност предназначението му.
Като започна също да идва на себе си, Джорджина бързо се приближи и се наведе над разкъсаното тяло до стената. Миг по-късно адвокатката се изправи — лицето й беше бледо, но се владееше.
— Мъртва е. Не може да не е мъртва, по начина, по който е… о, Карълайн.
— Трябва да излезем оттук — каза Карълайн. — Долу е по-сигурно. Не, Джорджина, мога да движа количката сама. Върви напред, опитай се да намериш Алби.
Широкият коридор не се бе променил особено, когато Карълайн подкара количката си по него. На не много далечно разстояние пищеше противопожарна аларма и преди момичето да стигне до стълбището, някъде над главата й се задейства пожарогасител, който намокри косата и пеньоара й.
Джорджина се въртеше около нея.
— Асансьора ли ще използваш?
— Не, ако токът угасне отново, ще заседна. Тази количка може да се справя със стълби. Давай напред, побързай.
Джорджина се затича по коридора. Карълайн също потегли с максимална скорост към стълбите. Сега някъде извън къщата се разнасяха механични шумове като от сборище на вещици. Прекъсна ги нов силен изстрел. В коридора се появи още един домашен робот. Той отстъпи, за да направи път на количката на Карълайн, а после я последва. Тя възприе това като вдъхващ надежда признак, че Алби вече е наредил да се извърши пълна мобилизация.
21.
Наведен в тясната спалня, Алекс несръчно дърпаше Джен, Ханк и Вера и се опитваше да ги събори на земята. Струваше му се, че са замръзнали прави и единствено той в цялата къща е разпознал звука на пистолетните изстрели.
— Залегнете! По дяволите, лягайте долу!
Най-после успя да ги накара да залегнат, жените — по корем, с крака под леглото, а Ханк — свит под собствената си работна маса. Всички гледаха към Алекс, сякаш очакваха да ги спаси или поне да им даде някакво обяснение. Някъде далеч иззвъня телефонът и Алекс потисна импулса да скочи, да изтича по коридора и да се обади. Остана приятно изненадан от факта, че и всички останали се владееха напълно.
Който и да бе блъскал по кухненската врата, сега беше престанал. Застрелян, навярно. Или по-вероятно, бе влязъл в къщата без да го чуят по време на стрелбата и всеобщата суматоха. Алекс си го представяше как тихо пристъпва в тесния коридор и се насочва към единствената друга осветена стая в къщата…
Докато Алекс пълзеше на четири крака към коридора (по-добре да открие най-лошото, отколкото просто да чака), се разнесе нов изстрел, пак някъде откъм улицата. Този път звукът се смеси с остър удар на куршум, попаднал в дърво. Каквото и друго да ставаше, войната все още не бе свършила.
Алекс забърза към коридора и тръгна по него, използвайки предимно дланите и коленете си. Телефонът в кухнята продължаваше да звъни. Лампата на тавана светеше, външната врата бе все още затворена — или е била отново затворена, — а в разположеното по средата й стъкло се виждаше дупка от куршум.
Нямаше признаци този, който бе стоял пред вратата, да е влязъл в къщата.
Алекс се замисли. Трудно можеше да стигне до звънящия телефон без да го видят или да се изложи на стрелба отвън. Ключът на лампата обаче, можеше да достигне лесно. Алекс се придвижи натам, протегна ръка и изгаси светлината — при което телефонът естествено, престана да звъни.
Той притича обратно по коридора и срещна останалите, които идваха към него. Когато Джен се приближи, Алекс я хвана под ръка.
— Има ли друг изход оттук? — попита той. Изглежда си спомняше, че първия път бе влязъл в къщата през дневната, което бе напълно вероятно, но при настоящите обстоятелства искаше да е сигурен точно къде отива.
— Да — отвърна Джен, без излишни думи. После се обърна и запълзя подобно на опитна детегледачка — беше почти прилепнала до пода на лакти, колене и корем. Той смътно почувства, че като бивш военен в тази ситуация е негово задължение да ги води, макар че никога по-рано не бяха стреляли по него. В усилията си да вземе инициативата бе подпомогнат от Джен, забавила се, за да хване сина си за ръка и да го накара да пълзи в същата посока като всички останали.