— Какво правим? — попита Вера, която мина покрай шкафа за книги до лакътя на Алекс. Поради някаква причина, тя шепнеше.
— Опитваме се да се измъкнем оттук, ако успеем. Нека първо хвърля само един поглед пред вратата. — Не беше сигурен точно защо трябва да се чувства толкова дяволски смел. В дневната поне беше тъмно — сигурно щеше да успее да отвори вратата, без да се изложи на изстрелите.
Докато пълзяха сред черните дъски и музикалните инструменти в дневната, някъде навън се разнесе нов изстрел. На Алекс му се стори, че не уцели нищо.
Стигнаха до входната врата. Без да губи време за размисъл, Алекс се протегна и натисна дръжката, а после отвори вратата наполовина. Незабавно изсвири куршум и попадна в стъклото и дървото малко над главата му. С безкрайно неприятен звук, той го засипа с малки парченца отломки. Алекс бързо отстъпи назад, като остави вратата леко открехната и се долепи до пода.
— Към нас ли се целеха? — попита спокойно Вера.
— Нямам намерение да си показвам главата отново, за да проверя.
Телефонът започна пак да звъни — в кухнята и някъде другаде. Разбира се, вероятно имаше деривати. Джен вече пълзеше обратно по коридора и другите я последваха. Този път Алекс не бе в състояние да я изпревари.
На четири крака, Джен ги поведе към кабинета на стареца, където застана полуизправена на крака. Тази стая беше сравнително отдалечена от местата, достигани засега от куршумите.
Като се сви зад бюрото, Джен вдигна слушалката и се обади с изненадващо нормален глас.
— Кой е?
Тя държеше слушалката свободно, без да я притиска до ухото си, и Алекс, застанал на една ръка от нея, чу съвсем ясно гласа от другия край на телефонната линия. Чу го съвсем ясно и никога повече не го забрави. Той усети как ноктите на Вера, макар и късо отрязани, внезапно се забиха в кожата му през ръкава на ризата.
— Хен-ри Брама-гуптра, тук е ОКТАГОН. — Гласът изглеждаше мъжки и притежаваше цялата безконечна неуязвимост на един запис. Сякаш цялото време на земята бе на негово разположение и можеше да го използва, ако имаше желание за това. Никакъв отговор не би могъл да го развълнува ни най-малко, нито пък имаше каквото и да било значение за това, което гласът възнамеряваше да каже после.
— Ало, ало — рече Джен с празен глас. Очевидно бе оглупяла от изненада.
— Хен-ри Бра-магуптра, тук е ОКТАГОН. Оказана ти е за-крила. На-падението от страна на полицията ще бъде про-валено. По-бедата е близка. Ре-зултатът ни нараства. Щаб-квартирата на ЛУ-ЦИФЕР се уни-щожа-ва в мо-мента.
Джен, Алекс, Вера и Ханк заговориха едновременно, но на думите им, адресирани към ОКТАГОН, отвръщаше само еднообразен телефонен сигнал.
— Нападение от страна на полицията?
— Какво беше това?
Отвън се разнесе нов изстрел, който прозвуча на Алекс някак си флегматичен, сякаш куршумът всъщност не беше насочен да уцели някого.
— Обади се в полицията — каза Вера.
В далечината се чуха бързо приближаващи се сирени.
Джен вече се опитваше да се обади. От слушалката се разнасяха обезкуражителни механични шумове.
— Изглежда, не мога да се свържа — измърмори тя и повтори процедурата. Опита няколко пъти, после закачи слушалката на стойката й.
С ръка все още на апарата, тя спря, а после обърна лице към сина си, който се бе свил зад огромното бюро на дядо си и изглеждаше уплашен.
— Хенри Брамагуптра — започна Джен с тих, замислен глас, сякаш думите бяха нови за нея. Като че ли се страхува да протегне ръка и да докосне сина си или дори само да си помисли за него, каза си Алекс.
Сирените бяха достигнали най-близката си до тях точка, но все още бяха далеч. Сега бавно заглъхваха, очевидно насочвайки се някъде другаде.
— Кой е направил това, Джен? — попита Алекс. Гласът му беше толкова тих, колкото и нейния. Когато Джен, както и всички останали, само го погледна без да отговори, той постави въпроса по-ясно: — Кой е използвал Кода?
Отвън се чу внезапен шум от кола, която пристигаше с прилична скорост и спря със слабо изскърцване. Сирени нямаше. Но във всеки случай, сигурно е полицейско подкрепление, помисли си Алекс. За полицейското нападение? Но полицаите, ако наистина бяха стреляли те, не биха атакували, освен ако това не бе предизвикано по някакъв начин от ОКТАГОН.
Тогава му дойде наум закъснялата мисъл, че неумолимият глас на ОКТАГОН можеше и да не е казал истината.