— Джен, имаш ли пистолет у дома?
— Какво? Не.
— Просто си мислех, че ако не можем да се измъкнем, навярно ще трябва поне да се подготвим в случай, че някой…
Един мъжки глас на няколко метра отвън извика:
— Стой!
На улицата настъпи смут, чу се шум от бягащи крака и поне още два изстрела. Този път Алекс застана начело на масовото преселение и запълзя на четири крака от кабинета по коридора към дневната. Опитваше се да стигне достатъчно близо, за да разбере какво става и да има поне малка надежда да се подготви за онова, което щеше да се случи впоследствие.
Едва бе успял да види входната врата, когато тя се отвори изцяло и в тъмната дневна влезе някакъв мъж. Той затвори вратата зад себе си и се сви под пианото. Дясната ръка на мъжа беше вдигната и в нея имаше нещо, което приличаше на Колт 45-и калибър. Някъде откъм улицата през прозорците на дневната проникна слаба светлина, само за да изчезне с поредния изстрел, последван от енергични ругатни зад вратата.
Краткият миг светлина беше достатъчен за Алекс.
— Чичо Боб — каза високо той. — Не стреляй!
Неясната фигура обърна глава и очевидно леко се отпусна.
— Алекс — чу се познатият глас, в който не се долавяше изненада. После чичо Боб, все още с пистолета в ръка, допълзя по-близо и огледа хората около Алекс.
— А ти си Джен… Мина много време, Джен, тогава беше малко дете. Вие коя сте?
— Това е Вера Кейли, и тя е в Играта: ДЕВА. Вера, запознай се с чичо ми Боб.
— А-ха. — Чичо Боб седна. — Има ли някой друг в къщата?
— Само синът ми, Ханк.
— А-а. — Той отпусна внимателно оръжието си на килима. Сякаш му бе трудно да освободи пръстите си от пистолета. — Бих се ръкувал, но нещо ме уцели в ръката преди малко. Проклета полиция, стрелят по всичко, което се движи… Предполагам, че ме мислят за… но трябваше да използвам възможността и да дойда. Почти не съм спирал да карам, откакто напуснах Атланта.
— Полицията ли стреляше?
— Не само тя, не. Има и още някой, в един пикап. Не съм се опитвал да разбера подробностите. Сега наистина се започва, нали?
Вера и Джен, в които очевидно се беше събудил някакъв майчински инстинкт, се бяха събрали около чичо Боб.
— Не казахте ли, че сте ранен? В коя ръка?
— Няма нищо. — За миг Алекс успя да разгледа добре лицето на чичо Боб на някаква далечна улична светлина. Стори му се щастлив като човек, който току-що е изпълнил мечтата на живота си. После щастието се стопи в гримаса на болка и чичо Боб се остави да го отведат — тромава процесия, насочила се към банята.
Останал да наблюдава доколкото може в дневната, Алекс чу разкъсване на дрехи и плискане на вода. Вратата на лекарския кабинет се отвори и затвори.
Ханк все още беше в дневната с Алекс. Лицето на момчето едва се виждаше.
Алекс погледна към мястото, където чичо Боб бе оставил пистолета си. Беше изчезнал — навярно старецът не бе забравил да го вземе със себе си.
Откъм банята долетя гласът на чичо Боб:
— Джен, кой го е използвал? — Последва пауза. — Разбираш какво имам предвид, кой е използвал Кода? Знам, че Хенри ти е оставил своята част от него.
За миг се чуваше само шум от късане на лейкопласт и събличане на дрехи. След това долетя гласът на Джен:
— Не съм я казвала на никого.
— Някой използва Кода и това не съм аз. За какво мислиш е цялата тази стрелба?
— Татко… ми предаде своята половина от Кода. Била безполезна без другата половина. Поне така разбрах от писмото, което ми остави. Не е знаел твоята половина, нито пък аз.
— И аз разполагам само с моята половина. Досега не съм я предавал на никого.
Застанал между двете жени, чичо Боб излезе от банята. И тримата за момент останаха изправени.
Алекс беше приклекнал до прага на дневната и се обърна да ги посрещне.
— Чичо Боб, обади ни се ОКТАГОН.
В тъмната стая се виждаше трудно, но чичо му очевидно не разбираше.
— Току-що ни се обади по телефона — продължи Алекс. — Каза ни, че в момента щаб-квартирата на ЛУЦИФЕР е подложена на атака. Не ставаше дума за тази къща.
Чичо му все още стоеше в тъмния коридор. Алекс виждаше мерника на пистолета да се подава от колана на панталона му. Сега го беше поставил така, че да може да го хване с лявата си ръка.
— Там е Карълайн — каза чичо Боб със сух, замислен глас. — Моля се на Господ Алби Пиърсън да е бил готов. Какво друго каза ОКТАГОН? Разпознахте ли гласа?
Алекс не искаше да губи време точно сега, за да се опитва да отговори на този въпрос. Той поклати леко глава към Вера, за да й попречи да отговори тя, и се обърна към Ханк, който стоеше съвсем тихо.
— Ханк? Спомни си нощта, когато ме направи свой съюзник — точно по кое време стана това? Важно е.