Ханк забави за малко отговора си.
— Беше около полунощ — призна той накрая с тих глас. Майка му започна да му говори нещо, после млъкна.
— През тази нощ, Ханк, точно по това време, аз бях в една хотелска стая — продължи Алекс. — В стаята имаше и една машина, която се опитваше да ме убие. Но изведнъж — точно по това време — тя се отказа. Ханк, как направи така, че да ме обявиш за свой съюзник в полунощ? Нямаш предвид, че просто си го помислил тогава, а че действително си направил нещо. Как можеш да направиш нещо посред нощ, да извършиш внезапна промяна във файл, съхраняван в някакъв компютър?
Почти уплашен отново, Ханк се обърна за пореден път към майка си.
— Мамо… Казах, че съжалявам… Не знаех, че ще стане…
Телефонът отново иззвъня. Цялата група се насочи към кабинета като някаква комисия за разследване. Извън къщата се бе спуснала тишина, която Алекс почувства като злокобна.
Джен вдигна слушалката и отново я задържа на разстояние от ухото си, сякаш се страхуваше, че от нея може да излезе нещо.
— Ало?
— Ало, г-жа Брамагуптра? — Гласът беше мъжки, жив и обикновен, и звучеше, сякаш беше зает изцяло с някакъв свой проблем.
— Аз… да.
— Обажда се Айк Джейкъби. От компанията „Берсерки“, в Албъкърк. Компанията, която се занимава с игри, сещате ли се?
— Аз… да, сещам се.
— Там ли е Хенри Брамагуптра, моля? Бих искал да поговоря с него. Той е в една игра, с която компанията ни има проблеми.
— Хенри е мой син, г-н Джейкъби. За какво… за какво искате да говорите с него?
— Х-м. Ами… ако е дете, предполагам, че може би няма да ми помогне особено. Във всеки случай, има известни доказателства, че някой обърква данните за тази игра и прониква в компютърните файлове, които са собственост на компанията. Мога ли да попитам на колко години е синът ви?
Отново застанал наблизо, Алекс откри, че чува без проблем повечето от думите на Айк, а вероятно така бе и с всички останали в кабинета.
— На дванайсет е — отвърна Джен. Гласът й беше толкова безстрастен, че звучеше сякаш бе отегчена.
— А, добре, в такъв случай не мисля, че…
Алекс безмълвно протегна ръка към слушалката и я пое от Джен.
— Айк — каза той, — имате ли някакъв автоматичен секретар, звукозаписно устройство или нещо друго на някой от телефоните си в офиса или у дома?
— Не, нямам… С кого разговарям?
Алекс подаде слушалката обратно на Джен.
— Продължете — каза тя в нея.
— А — отвърна Айк. Той промърмори нещо, очевидно смутен, и опита отново:
— Разбирате ли, името на героя на сина ви в играта, ОКТАГОН, се появява навсякъде. Във всички видове…
— Да — прекъсна го Джен и спокойно затвори.
Алекс подхвана оттам, където бе спрял преди обаждането.
— Телефон ли използва онази нощ, Ханк?
— Да, но…
— Но не, за да се обадиш в „Берсерки“, нали? Посред нощ в офиса им няма никой. Дори да са имали телефонен секретар и ти да си оставил съобщение, това не би променило пряко нищо в компютърния файл на играта.
Последва кратко мълчание. После Ханк каза:
— Не. Аз… аз използвах модема на дядо.
Отново пауза. После Вера се наведе напред.
— Искаш да кажеш, че си проникнал в компютъра в офиса на компанията? Че си измислил някакъв начин да ги изиграеш?
— Не, това не беше измама! Еди ми каза веднъж, че игрите им са записани на файл в голям компютър някъде другаде. Но никога не съм се опитвал да се забърквам в такова нещо, никога не бих извършил измама! И изобщо как бих могъл, аз дори не зная къде е. — От обида, гласът на Ханк стана съвсем тих. — Аз… само използвах модема на дядо. Не съм мамил никого. Много участници използват помощта на компютри. Просто си създадох свой собствен файл за Играта в лабораториите.
— Къде каза? — Чичо Боб не вярваше на ушите си.
— В лабораториите. Право в „Крей-4“. — Въпреки тревогата и притеснението, в гласа на Ханк все пак се долавяше гордост. — Използвах го, за да планирам ходовете си. Наистина стана…
— За Бога, момче! — Чичо Боб се наведе още по-ниско и едва не падна, като се опря на здравата си ръка, за да запази равновесие. На смесената лунна и улична светлина, проникваща през прозореца, Алекс видя, че лицето му изглежда много старо. — Проникнал си в компютрите на лабораториите? Слушай ме, Ханк. Какво име използва за файла?
— Замъкът на веселието — отвърна много тихо Ханк, но въпреки това гордо. — Така се нарича замъкът на сър Ланселот… — и Алекс си представи нарисувания замък на стената.
— О, Боже! — прошепна чичо Боб. Думите му напомняха на молитва. — Знаех си. — Той се обърна към майката на Ханк. — Джен, трябва да ти го кажа сега. „Замъкът на веселието“ е моята половина от Кода. Ако половината на Хенри по някакъв начин е била вече вкарана, и двете са попаднали в един и същ файл, затова е станало така. Всякакви заповеди, дадени чрез този файл, биха могли… — Той махна с ръка, неспособен да открие достатъчно силни думи. — … Да унищожат всичко.