— Не! Не, не, не — пристъпи напред Джен и изтласка ранения старец назад, по-далеч от сина си. — Не — повтори тя. — „Замъкът на веселието“ е половината на Хенри. Когато я прочетох в неговото писмо, ми прозвуча познато, но не можах да си спомня откъде.
— От същото място като АГРАВАН — каза Алекс, говорейки предимно на себе си. — От Камелот.
Чичо Боб отново започна да се изправя, като се движеше бавно, но уверено, без да се притеснява вече от куршумите.
— Значи Хенри и аз сме избрали една и съща Кодова фраза и никога не сме разбрали… Ханк, Джен, нямаме нито миг за губене. В момента Карълайн вероятно е подложена на обстрел. Къде е модемът ви?
Джен направи смутен жест.
— Не знам.
— Щях да ти казвам, мамо — рече Ханк. — Един човек от лабораториите беше тук днес и го прибра.
22.
Пожарогасителите на долния етаж още не се бяха задействали, но Карълайн вече беше достатъчно мокра, преди количката й да завърши методичното си спускане по стъпалата и да излезе извън обсега на водните струи. Докато количката прибираше крачетата си и заставаше отново на колела, водата от подгизналата й коса продължаваше да се стича в очите й. Без да вижда нищо, тя се опита да докосне с брадичка контролното устройство, като се надяваше, че по пътя й по тъмния коридор на първия етаж няма препятствия. Тук сирените се чуваха по-силно, отколкото горе. Колелата на количката изскърцаха, щом започна да се движи — слава Богу, че поне контролната система и двигателят изглежда не бяха засегнати от значителната доза вода, която току-що бяха получили.
Не бе стигнала далеч по коридора, когато чу пред себе си тихи бягащи стъпки, а после и гласа на Джорджина:
— Ето те най-после, успя! Алби е тук, побързай! — А после отново шумът от бягащи стъпки, които този път бързо се отдалечаваха.
Имаше моменти, мислеше си Карълайн, когато хората бяха склонни да я смятат за по-независима, отколкото беше в действителност. Но тя потисна импулса да извика за помощ. В края на краищата, стичащата се в очите й вода нямаше чак толкова голямо значение, поне не тази нощ, а Джорджина спокойно можеше да има в момента някаква много по-важна работа, от това да избърше челото й.
Вече сигурна, че не е сбъркала случайно пътя, Карълайн докара количката си до следващия завой на коридора. Лампите в главната лаборатория бяха запалени, но там нямаше никой, доколкото успя да види, докато количката й я пренасяше през вратата. В съседната стая лампите светеха и се чуваха гласове.
Когато Карълайн стигна пред вратата, за свое облекчение видя, че Алби седи на стол пред екрана. Облечена в пеньоара си, Джорджина гледаше през рамото му, с юмруци, стиснати в жест на безпомощност. Алби бе съвсем облечен. Карълайн си помисли, че вероятно още не е бил решил дали да остане за през нощта, когато бе почнало забавлението. В момента не се виждаше часовник, но според нея още не можеше да е много по-късно от десет и половина.
Алби очевидно чу скърцането от приближаващата се количка и обърна глава, като шофьор на бързо движеща се кола — само за един бегъл поглед.
— Обикновените телефонни линии са прекъснати — съобщи той на Карълайн без предисловие. — Опитвам се да използвам радиотелефона, за да повикам помощ. Но има някакво заглушаване и ми се струва, че е навярно умишлено.
— Дай да правя нещо и аз — помоли го Джорджина. — Не мога просто да седя така.
— Ти не знаеш как да работиш с подобни неща, а точно сега нямам време да ти показвам.
— Джорджина — повика я Карълайн. — На втория етаж има пожар. Вземи някой от пожарогасителите от главната работилница и виж какво можеш да направиш. Но внимавай.
Джорджина се обърна, погледна за миг, сякаш имаше намерение да спори, а после кимна енергично и побягна.
В стаята настъпи кратко мълчание. Изображението на екрана — Карълайн не можеше да го види много добре с падащата в очите й коса — се промени няколко пъти. После Алби, този път без изобщо да се обръща към нея, заговори.
— Според мен, точно сега не е възможно да напуснем имението. Предната порта е блокирана. В нея се блъсна някакъв автобус. Последва експлозия и сега всичко там е в пламъци. Просто не може да се излезе оттам.
Особено с инвалидна количка. Нямаше нужда дори да го казва.
— Е — рече Карълайн, — щом не може, не може. Но какво става отзад? Какво стреля по къщата? Някаква… ракета попадна право в прозореца на спалнята ми. Нападнати ли сме?