— Не от хора — отвърна Алби с хладнокръвна увереност. След като я остави да асимилира думите му за малко, той поясни: — Виждам машини зад къщата. Не наши машини. Напълно са разкъсали няколко участъка от оградата. Така че не бих препоръчал някой от нас да се опитва да напусне имението точно сега. Пък и роботите са в пълно бойно снаряжение.
Това, което най-много обезпокои Карълайн в това заявление, бе, че Алби изглежда се забавляваше с положението. Не напълно, но все пак изпитваше удоволствие, а при такава ситуация, това й се струваше в най-добрия случай ненормално.
— „Не от хора“ ли каза? — Докато говореше, тя управляваше с брадичка контролното устройство — искаше ръката на количката да извади от кутията под седалката салфетка, с която да избърше челото й.
— Виж — каза Алби, — можеш ли да погледнеш екрана? — Той смени позата си на стола, сякаш мислеше, че главата му може да й пречи да гледа.
Ръката на количката сега беше извадена и се вдигаше към лицето на Карълайн, стиснала едва-едва с двата си пръста крайчеца на една платнена салфетка. Преди тя да падне, Карълайн успя да избърше челото си още един път. Това донякъде й помогна да вижда по-добре и във всеки случай сега капките от косата й се стичаха по-бавно.
— Виждам го.
— Това е задният двор.
НОМЕР ЧЕТИРИ, ИНФРАЧЕРВЕНА СВЕТЛИНА — гласеше надписът отдолу. Картината на екрана се движеше. Виждаше се поляната до тенис-кортовете. Лампите на двора или поне някои от тях, светеха.
В центъра на екрана имаше нещо блестящо — голяма машина, която изглеждаше на Карълайн, сякаш току-що бе пристигнала от друга планета.
Алби докосна някакво копче и образът се превключи от инфрачервена на нормална светлина.
— Погледни там, виждаш ли? Отстрани пише „Венериански всъдеход“. Не ме питай кой го е пратил през оградата ни или пък защо. Но именно той стреля по къщата.
Още докато Карълайн го наблюдаваше, всъдеходът вдигна едната си ръка, която приличаше на пушка. Със силно изщракване, което се чу ясно по микрофоните на Номер Четири, той хвърли нещо, което полетя твърде бързо, за да се види. Едновременно с това, някъде от втория етаж се разнесе вече познатият тъп звук и къщата се разтърси.
Джорджина, помисли си с внезапна болка Карълайн. Аз я пратих горе.
— Къде е сестрата? — попита Алби, като обърна глава, за да хвърли отново бегъл поглед към Карълайн, сякаш току-що му бе дошла наум тази мисъл.
— Тя е мъртва, там горе. — Думите прозвучаха безстрастно. — Алби, отивам в кабинета си. Мога да опитам с радиотелефона оттам, може би ще успея да повикам помощ. Ще говоря с теб по вътрешния телефон.
Но картината на екрана забави тръгването й. Сякаш насочена към ръката на врага, точно изпод телевизионното око на Номер Четири бликна линия светлина, червена и права, като владетелски меч. Лазерният лъч сочеше право към все още протегналия напред ръка нападател. При попадението, лъчът разцъфна в огнена роза, а протегнатата ръка проблясна в бял пламък. Когато лъчът изчезна, структурата на машината изглеждаше без повреди.
— Тръгвам, Алби — започна да обръща количката си Карълайн.
Погледът, който той хвърли към нея, този път продължи малко повече.
— Успех, детето ми. Продължавай с онзи радиотелефон. Ако стане по-лошо, ще дойда там и ще се погрижа да те измъкна от къщата.
— Мога да се оправя и сама. Успех — каза на свой ред Карълайн. Вече беше обърнала количката в правилната посока и я насочи по коридора. Точно пред вратата на стаята се размина с домашния робот, който я беше последвал по стълбите, и сега очакваше заповеди. Може би Алби имаше нещо специално предвид за него.
Проклинайки собствените си увеличаващи се проблеми, Алби почти забрави за Карълайн в мига, в който тя излезе. Все още следеше бойния устрем на Номер Четири. „ЛАЗЕРЪТ СЕ ПРЕЗАРЕЖДА“, гласеше сега надписът в долната част на екрана. Алби отново пое изцяло управлението на робота и го използва, за да нападне врага с пълна сила.
И изпусна тих, радостен възглас: на екрана се появи Номер Шест, напълно въоръжен и действащ според собственото си програмиране — заемаше позиция за близка стрелба или може би се опитваше да сграбчи хвърлящото ракети чудовище. Добре, щом този бандит се присмиваше на лазерите, тогава Алби и неговият отбор бяха готови да го улучат с нещо друго!
— Давай, Шести! — чу се той да извиква високо думите, увлечен от яростта на сражението. — Давай!
Джорджина се задушаваше от дима, а прелестният й пеньоар тлееше на местата, където го бяха близвали пламъците. Подпомогната от противопожарната система, тя се бе борила смело срещу пожара на втория етаж, но сега като че ли битката изглеждаше все повече и повече загубена. Пожарогасителят, който бе донесла със себе си горе, се беше изпразнил още преди няколко минути, но тя си бе спомнила къде има друг — в една непривличаща вниманието ниша в стената до началото на централното стълбище. Беше го взела и го използва с доста добър резултат. Но сега и той бе почти празен, и Джорджина трябваше да отстъпва.