Беше започнала сражението в спалнята на Карълайн, мъчейки се да защити тялото на сестра Елис от бързо разпространяващите се пламъци. Съвсем скоро се бе убедила, че е безсмислено да разхищава усилията си за това. А в момента каквато и да било битка на втория етаж на къщата започваше да изглежда безсмислена. Пламъци избухваха поне от три места едновременно. С помощта на автоматичните пожарогасители, Джорджина евентуално би могла да задържи или даже да изгаси един или два от тях, но три се оказаха прекалено много.
Като се душеше от дима и изстрелваше последната си струя пяна към пламъците, които изпълзяваха към нея изпод затворената врата на спалнята, тя се спусна по горящия коридор, само за да се спре рязко при вида на централното стълбище. То вече гореше прекалено силно, за да се опитва да слезе по него.
Джорджина знаеше, че другото стълбище, зад нея, също е блокирано. Щеше да се наложи да излезе през някой прозорец. Спомняше си, че в задната част на къщата има прозорци, които гледаха към покрива на верандата на първия етаж, а оттам бе сравнително лесно да скочи на земята.
Карълайн стигна до вратата на кабинета си без проблеми, въпреки почти пълния мрак. Касата бе леко разширена, за да може по-лесно да влиза количката. Момичето я насочи напред, в резултат на което лампите автоматично се запалиха.
Спокойствието на стаята сякаш я обгърна със защитно покривало. Тук нямаше автоматични пожарогасители, не и при цялото това електронно оборудване. Поне щеше да може отново да се изсуши. Дойде й наум, че пеньоарът й все още е мокър и че това би могло да й осигури някаква временна закрила срещу разпространяващите се пламъци, в случай, че станеше още по-лошо, както бе отбелязал Алби. Но доколкото й бе известно, досега пожарът се ограничаваше само до втория етаж. Джорджина и противопожарната система щяха да го изгасят или, да, в най-лошия случай Алби щеше да дойде и да помогне на Карълайн да напусне сградата. Тя се закле пред себе си да не изпада в паника и да направи нещо полезно за общата кауза.
Веднага щом започна работа, Карълайн откри, че телефонните кабели са прекъснати, както беше казал Алби. А когато превключи на радиотелефон, слушалката незабавно се изпълни с онзи шум — очевидно заглушаване, — за който също бе споменал.
Докато Карълайн слушаше, се чу накъсано съобщение. Гласът звучеше отегчено и официално:
— … няма сведения за фалшива тревога. Не мога да локализирам обаждането…
И после пак:
— … смущение, но е направен запис на обаждането…
Тя започна енергично да прави опити да включи и собственото си излъчване, да повика за помощ, но почти почувства как думите й потъват в морето от заглушаващи шумове.
Видеоокото на Номер Четири показваше на Алби светлината от далечните прожектори по заоблено-пирамидалната фигура на Номер Шест, докато роботът се приближаваше към нашественика, подобно на футболен защитник, готов за сериозно стълкновение.
Нов последния момент, нашественикът отстъпи с неочаквана подвижност за стълбовидните си крака, които досега се бяха придвижвали съвсем бавно. Въпреки по-малките си размери, сега Номер Шест бе очевидно по-тромавата от двете машини: той изстреля напразно заряда си и сякаш замислен, започна да се обръща на скритите си колелца.
Алби, чиято душа за момента бе въплътена в Номер Четири, се приближаваше бързо към нашественика. Според него, в лазерното му оръжие трябва да бе останал поне още един заряд и искаше да го използва, за да постигне възможно най-добър резултат.
Докато коригираше, както се надяваше, за последен път курса на Номер Четири, той забеляза нещо, което моментално смрази всичките му надежди: още две, не, три механични фигури, които не принадлежаха на собствените му роботи, пресичаха моравата към къщата. Бяха прекалено далеч и прекалено неясни поради нощния мрак и движението на камерата, за да може Алби да разбере точно какво представляваха, но положението не изглеждаше добро. Той мигновено освободи едната си ръка от управлението на Номер Четири и с жест на пианист я прокара по клавиатурата, за да извика Номера Две, Три и Пет и да ги включи в акцията в задния двор. Щеше да се наложи фланговете на къщата, където все още не се бе появила пряка заплаха, да се погрижат сами за себе си.