Алби използва свободната си за още миг ръка, за да включи вътрешния телефон и се свърза с кабинета на Карълайн.
— Карълайн? — прозвуча остро и силно гласът му. Той си помисли, че е твърде късно да се опитва да говори конфиденциално.
— Тук съм, Алби. Какво става? — За негово облекчение, момичето очевидно съвсем не бе изпаднало в паника.
— Още три машини се движат бавно по моравата към къщата. Не съм сигурен, че ще съм в състояние да ги спра, но ще опитам.
— Машини ли?
— Като онази на екрана, когато ти беше при мен — повече или по-малко като нея… Джорджина още ли е горе?
— Не знам. Опитах се да я повикам по вътрешната уредба и да й кажа да слезе. Не знам дали уредбата работи, или…
— Има ли пожар при теб?
— Нямаше да съм още тук. Но димът става все по-гъст и ми се струва, че чувам някъде пламъци. Работя с всички сили с радиотелефона, викам за помощ. Но не знам дали изобщо излъчвам.
Алби се опита да помисли какво трябва да направи за Карълайн и в същото време продължаваше да насочва Номера Четири към отстъпващия противник. Номер Четири и Шест все още го бяха притиснали помежду си, макар че той можеше да се движи по-бързо… Знаеше, че количката на Карълайн може да се движи сравнително добре извън къщата, защото понякога я бе виждал да се разхожда из имението. И, разбира се, имаше на разположение и гаража, той знаеше къде са ключовете от колите. Ако я вкараше в някоя кола… Нямаше начин да напусне имението — предната порта беше блокирана. Дали нашествениците щяха да нападнат човешки същества, ако ги усетеха да се придвижват из района? Изглежда, че бяха пратени тук да нападат. Алби не бе склонен просто да се разхожда сред тях, стига да имаше възможност за избор.
— Затваряй, детето ми — каза той. — Ще се погрижа за теб. — И се запита как ли щеше да го направи.
Като остави за няколко секунди роботите да правят каквото могат без него, Алби бързо превключи екрана, за да огледа предната порта. НОМЕР СЕДЕМ, ИНФРАЧЕРВЕНА СВЕТЛИНА: виждаше се само безнадежден блясък. Точно сега проблемът очевидно не беше в мрака. С още едно превключване на екрана се появи надписът „НОМЕР СЕДЕМ, НОРМАЛНО ВИЖДАНЕ“ и блясъкът се превърна в нещо, което спокойно можеше да е кадър от новините по телевизията: автобусът или каквото и да бе всъщност, продължаваше да гори в разбитата порта, където се бе блъснал в камъните на стената почти под прав ъгъл спрямо пътя.
— Все още не може да се излезе оттам — измърмори сам на себе си Алби. — Или пък да се влезе. — После на екрана отново се появи непрекъснатият танц на машините в задния двор. Той включи в акцията оставащите му роботи от предната част на имението, като се надяваше, че няма да се забавят прекалено, за да свършат някаква работа.
Миг по-късно, Алби изсумтя от задоволство. Номер Шест най-после бе настигнал първия нашественик. Роботът беше протегнал двете си тънки ръце под контрола на собственото си програмиране и се бе вкопчил безстрашно в по-голямата машина. Подобно на гигантски насекоми, те се движеха в бавния танц на битката.
Нашественикът обви едната от собствените си дебели ръце, но не тази, с която бе хвърлял ракетите, около Номер Шест. По микрофоните на Номер Четири Алби ясно чуваше скърцането му. Но не обръщаше внимание: сега нашественикът бе на практика обездвижен и Алби приближи Номер Четири на около метър от мястото на битката. И докато двете машини все още се сражаваха, лазерът на Номер Четири най-после уцели невероятната броня на нападателя. Алби си помисли, че бронята на врага трябва да бе поне отчасти керамична, поради невероятния пиротехнически ефект, предизвикан от лазера — от мястото, което бе уцелил лъчът, се разхвърчаха безброй разноцветни искри.
После избухна бял блясък, който скри всичко, а заедно с него — и една по-слаба експлозия, по-слаба във всеки случай от това разстояние, която ослепи екрана и накара Алби да трепне от звука, разнесъл се по монтираните на стената над терминала високоговорители.
Номер Четири вероятно продължаваше да функционира, доколкото можеше да разбере, но сега видеоокото му бе ослепяло. Все още обаче оставаха образите от другите роботи. Номер Четири се движеше, Алби бе сигурен в това, но не знаеше доколко може да му бъде полезен.
Инженерът превключи душата и очите си в Номер Две. Сега, на няколко метра разстояние, той видя онова, което бе останало от Номер Четири. Беше с пълно снаряжение, но се движеше сляпо и сигурно изобщо не разполагаше вече с лазерен заряд. А Номер Шест още бе вкопчен в борба с първия нашественик. Отборът-домакин поне бе спечелил една точка.