Рей Бредбъри
Октомврийска игра
Прибра пистолета в чекмеджето и го затвори.
Не, не по този начин. Така Луиз няма да се мъчи. Ще умре и всичко ще свърши, и няма да има никакви страдания. Много беше важно това нещо да бъде преди всичко продължително. Продължително и изпълнено с въображение. Как да продължи мъките? И най-вече, как да осъществи всичко това? Хм…
Застаналият пред огледалото в спалнята мъж грижливо закопча маншетите си. Спря достатъчно дълго, за да чуе бързото тичане на децата на улицата покрай топлата двуетажна къща. Бяха като сиви мишлета, като есенни листа.
По звуците на децата можеш да определиш кое време е. По виковете им можеш да познаваш коя вечер е днес. Разбираш, че годината е към края си. Последният ден на октомври, с белите маски-кокали, изрязани тикви и миризма на покапал восък.
Не. Нещата не вървяха от известно време. Октомври не помогна за подобряването им. Дори влоши положението. Нагласи черната си папийонка. Ако беше пролет, кимна той бавно, спокойно, безизразно на отражението си в огледалото, може би щеше да има някакъв шанс. Но тази вечер светът се разпадаше в руини. Нямаше я зеленината на пролетта, свежестта, обещанията за по-добро.
Долу от хола се чу тихо топуркане. „Това е Марион — помисли си той. — Мъничката ми. Осем тихички години. Без нито една дума. Само блестящите й сиви очи и любопитната мъничка устица“. Дъщеря му тичаше навън и навътре цяла вечер, пробваше различни маски, питаше го коя е най-ужасяващата, най-страшната. Накрая и двамата се спряха върху маската на скелет. Беше „просто ужасна“! Щеше да „изкара ангелите“ на всички!
Отново улови в огледалото своя продължителен, изпълнен с мисли и съмнения поглед. Никога не бе обичал октомври. Още откакто преди много години легна за първи път в есенните листа пред дома на баба си, чу вятъра и видя голите дървета. Неизвестно защо се бе разплакал. И всяка година част от тази тъга се връщаше. И винаги изчезваше през пролетта.
Но тази вечер бе различно. Имаше чувството, че тази есен ще продължи милион години.
Нямаше да има пролет.
Цяла вечер бе плакал тихо. Не го показа, на лицето му нямаше и намек за сълзите му. Бяха се скрили някъде в него и не спираха.
Оживената къща се изпълни със силен сладникав аромат. Луиз бе подредила ябълки в глазура от карамел; имаше огромни купи прясно смесен пунш, нанизани на конци ябълки висяха на всяка врата, от всеки студен прозорец надничаха с триъгълни очи изгребани тикви. В центъра на дневната имаше бъчва с вода, а до нея чакаше торбата с ябълки. Всичко бе готово за потапянето. Липсваше единствено катализаторът — пороят деца, за да започнат ябълките да цопват във водата, да се люлеят като махала над праговете, сладкишите да изчезнат, а стаите да се изпълнят с викове на ужас и възторг едновременно.
Сега къщата бе притихнала в очакване. И още нещичко.
Днес Луиз успяваше да е във всяка друга стая с изключение на онази, в която се намираше той. Това бе нейният начин да подхвърли — Ох, Майк, виж колко съм заета! Толкова много, че когато влезеш в някоя стая, все трябва да свърша нещо в другата! Само ме виж как тичам нагоре-надолу!
Известно време бе подхващал противната й детинска игра. Когато тя бе в кухнята, той влезе и каза, че му се пие вода. Миг по-късно стоеше и пиеше, а тя се въртеше като кристална вещица над карамела, бълбукащ на печката като праисторически котел. Изведнъж се сети, че трябва да запали свещите в тиквите и се втурна към дневната. Той с усмивка тръгна след нея — трябвало да си вземе лулата. Тя пък се сети за сайдера и се метна към трапезарията. Той каза, че ще провери сайдера. Но когато се опита да я последва, тя се скри в банята и заключи вратата.
Постоя пред вратата на банята, като се смееше странно и безчувствено, с изгаснала лула в устата. После се умори от играта, но инатът го накара да изчака още пет минути. От банята не се чуваше нито звук. И за да не й доставя излишна радост от осъзнаването на това, че чака отвън, той раздразнено се обърна и се качи горе, като си подсвиркваше нещо.
Беше спрял на стълбището. Накрая чу как вратата на банята се отключва. Тя излезе и животът продължи хода си също като в джунглите, когато опасността отминава и антилопите се връщат към потока.
И сега, докато оправяше папийонката и обличаше черното си палто, долу в хола се чу мише шумолене. На вратата се появи Марион, издокарана като скелет.
— Как изглеждам, татко?
— Чудесно!
Русата й коса се показваше изпод маската. Малките й сини очи се смееха през дупките. Въздъхна. Марион и Луиз, двете мълчаливи разобличителки на неговата мъжественост, на тъмната му сила. Що за алхимия притежаваше Луиз, за да вземе смуглата му кожа, тъмнокафявите му очи и черна коса и да измива и избелва бебето в утробата си, за да се роди Марион — блондинка, със сини очи и румени бузи? Понякога подозираше, че Луиз е заченала детето като идея, напълно асексуално, непорочно зачатие на презрителен ум и клетка. Като твърдо порицание към него тя бе родила дете по свой образ и на всичко отгоре бе навила доктора така, че той бе поклатил глава и бе казал: