— Съжалявам, господин Уайлдър, съпругата ви никога не ще роди отново. Това е последното ви дете.
— А аз исках момче — бе казал Мич преди осем години.
Сега се наведе да прегърне Марион с нейната маска-череп. Изпита необясним прилив на жал към нея, защото никога не бе имала любовта на баща си, а само смазващата, задушаваща любов на лишената от обич майка. Но най-вече жалееше самия себе си, че някак не успя да извлече най-многото от тежкото раждане, не се радваше на дъщеря си каквато е, независимо че не е брюнетка, не е момче и не прилича на него. Някъде бе направил грешка. Всичко останало би могло да остане същото и той да обича детето. Но главното бе, че Луиз изобщо не искаше деца. Мисълта за раждане я плашеше. Беше й направил детето насила и от онази нощ до самата агония на раждането Луиз бе живяла в другата част на къщата. Беше очаквала да умре при раждането на нежеланото дете. Много лесно й бе да мрази съпруга си, който така искаше син, че обричаше на смърт единствената си жена.
Но… Луиз бе оживяла. При това с триумф! Когато той отиде в болницата, очите й бяха студени. Жива съм, казваха те. И имам руса дъщеря! Виж я само! А когато протегна ръка да я докосне, майката се извърна, за да заговорничи нещо с мъничката си розова дъщеря — по-далеч от този черен насилник и убиец. Иронията бе великолепна. Егоизмът му заслужаваше именно това.
А сега отново бе октомври. Имаше и други такива месеци и когато си мислеше за дългата зима, година след година се изпълваше с ужас от безкрайните месеци, в които ще бъде като зазидан в къщата от безумния снеговалеж, уловен като в капан с жена и дете, които не го обичат. И така цели месеци. През осемте години имаше и периоди на почивка. През пролетта и лятото можеше да излезеш, да се разходиш, да си направиш пикник; това бяха отчаяните решения на отчаян проблем на ненавиждан мъж.
Но през зимата излетите и пикниците окапваха заедно с листата. Животът се оголваше като дърво — плодовете са откъснати, соковете са изтекли в земята. Да, каниш гости, но гостите трудно идват заради виелиците и така нататък. Веднъж се бе изхитрил да спести пари за едно пътуване до Флорида. Бяха заминали на юг. Беше се разхождал на открито.
А сега приближаваше осмата зима и той знаеше, че нещата най-сетне са към края си. Просто не можеше да изкара до пролетта. Вътре в него имаше киселина, която бавно бе разяждала тъканите и костите му през годините и тази вечер щеше да стигне взрива в него и да сложи край на всичко!
Долу бясно зазвъня звънец. Луиз отиде да отвори. Без да каже нито дума, Марион хукна да поздрави първите пристигнали. Чуха се радостни викове.
Той отиде до стълбището.
Долу Луиз събираше палта. Беше висока, стройна и руса, почти бяла. И се смееше заедно с децата.
Той се поколеба. Какво е всичко това? Годините? Отегчението от живота? Къде се беше объркало всичко? Определено не при раждането на детето. То обаче бе символ на всичките им напрежения. Неговата ревност, неуспехите в работата и всички други несгоди. Защо просто не си бе събрал нещата и не се бе махнал? Не. Не и без да причини на Луиз поне толкова болка, колкото тя бе причинила на него. Това бе съвсем ясно. Разводът никак нямаше да я нарани, а просто би сложил край на вцепенената им нерешителност. Ако разводът й доставеше каквото и да било удоволствие, то той, дявол да го вземе, щеше да остане женен за нея до края на живота си. Не, трябваше да й причини болка. Да измисли някакъв начин. Може би да й отнеме законно Марион. Да. Точно така. Това щеше да я нарани най-много. Да й отнеме Марион.
— Хей, здравейте! — Заслиза по стълбата с огромна усмивка.
Луиз не вдигна очи.
— Здравейте, господин Уайлдър!
Децата му викаха и махаха, докато слизаше.
Към десет вечерта звънецът престана да звъни, окачените на вратите ябълки бяха нахапани, розовите лица бяха избърсани от ябълковия сок, салфетките бяха целите в петна от карамел и пунш, а той, съпругът, умело бе поел инициативата в свои ръце. Отмъкна празненството направо от ръцете на Луиз. Тичаше, говореше едновременно с двайсет деца и дванайсет родители, които бяха във възторг от специалния подправен сайдер, който им бе приготвил. Наглеждаше забождането на опашка на магарето, въртенето на бутилката, музикалните столове и всичко останало сред бурния смях. После изгасиха лампите и на светлината на тиквените фенери извика: „Ш-ш-ш! Елате!“ и тръгна на пръсти към мазето.