Родителите, стоящи в периферията на костюмираната веселба, коментираха помежду си, кимаха одобрително към хитроумния съпруг и говореха с щастливата съпруга. Колко добре се погажда с децата, казваха те.
Хлапетата го следваха с писъци.
— Мазето! — извика той. — Гробницата на вещицата!
Още писъци. Той престорено потръпна.
— О, вий, прекрачили тоз праг, надежда всяка оставете!
Родителите се засмяха.
Едно по едно децата се спускаха в мазето по пързалката, която Мич бе направил от плоскостите на една маса. Той съскаше и крещеше разни зловещи ужасии. Тъмната, осветена от тикви къща се изпълни с викове. Всички говореха едновременно. Всички освен Марион. Бе минала през партито със съвсем малко звуци и думи; всичко бе вътре в нея, цялото вълнение и радост. Ама че тролче, помисли си той. Гледаше собственото си празненство със затворена уста и блестящи очи.
А сега и родителите. Неохотно и със смях те също се спуснаха с викове по късата пързалка, а малката Марион стоеше наблизо и както винаги искаше да види всичко, да е последна. Луиз се спусна без помощта му. Той понечи да й помогне, но тя бе долу още преди да се е навел.
Къщата горе бе празна и смълчана на светлината на свещите.
Марион стоеше до пързалката.
— Хайде и ние — рече той и я взе на ръце.
Насядаха в мазето на огромен кръг. От далечната грамада на печката полъхваше топлина. Столовете бяха наредени на дълги редици край всяка стена — двайсет пищящи деца, дванайсет шепнещи си родители, Луиз в единия край и Мич в другия, недалеч от стълбите. Загледа се, но не видя нищо. Всички се бяха свили в столовете си, уловени от тъмнината. Оттук нататък цялата програма щеше да продължи в тъмното, той щеше да участва като Разказвача. Чуваше се детско лудуване, носеше се миризма на мокър цимент, а навън под октомврийските звезди виеше вятърът.
— И така! — извика той в тъмното мазе. — Тишина!
Всички замряха.
Помещението бе съвсем тъмно. Никаква светлина, никакъв отблясък, дори от бялото на очите.
Стържене на счупени грънци, подрънкване на метал.
— Вещицата е мъртва — напевно произнесе съпругът.
— И-и-и-и-и-и-и-и! — писнаха децата.
— Вещицата е заклана, с този нож одрана.
Подаде ножа. Той започна да преминава от ръка на ръка по кръга, сред смях, възгласи и коментари от страна на възрастните.
— Вещицата тук умря, това е нейната глава — прошепна той и подаде нещо на съседа.
— О, знам как се играе тази игра! — възкликна радостно едно хлапе в тъмното. — Взима от хладилника разни пилешки вътрешности, подава ги и казва: „Ето ги вътрешностите!“ После прави глинена глава и я пуска като истинска, а костта от супа е ръката й. Взима топче и казва: „Това е окото!“ После пък подава царевични зърна и казва: „Това са зъбите й!“ После взима торба със сливов пудинг, дава го и казва: „Това е стомахът й!“ Знам как се играе!
— Тихо, всичко ще развалиш — обади се някакво момиче.
— На вещицата близко е смъртта, това е нейната ръка — каза Мич.
— И-и-и-и-и!
Нещата се предаваха и препредаваха по кръга като горещи картофи. Някои деца пищяха и не искаха да ги докосват. Други скачаха от столовете и стояха в центъра на мазето, докато гадните неща не отминат.
— Та това са само пилешки вътрешности — подигравателно подвикна едно момче. — Върни се, Хелън!
Съпровождани от викове, нещата се предаваха нататък едно след друго.
— Разкъсана е вещицата тук, в мазето, а ето го сърцето.
Шест или седем неща обикаляха едновременно в изпълнената с треперлив смях тъмнина.
— Марион, не се страхувай — обади се Луиз. — Това е само игра.
Марион не каза нищо.
— Марион? — попита Луиз. — Страх ли те е?
Марион не отговори.
— Добре е — каза съпругът. — Не се страхува.
И предаването, писъците и веселбата продължиха.
Есенният вятър въздишаше из къщата. А той, съпругът, стоеше начело в тъмното мазе, припяваше думите и подаваше едно или друго.
— Марион? — отново се обади Луиз от отсрещния край.
Всички се умълчаха.
— Марион, отговори ми, страх ли те е?
Марион не отговори.
Съпругът стоеше до стълбите.
— Марион, тук ли си? — повика Луиз.
Никакъв отговор. Цареше тишина.
— Къде е Марион? — попита Луиз.
— Беше тук — каза едно момче.
— Може пък да е горе.
— Марион!
Мълчание. Тишина.
— Марион, Марион! — извика Луиз.