— Включете осветлението — обади се някой от възрастните.
Нещата спряха да се предават. Децата и възрастните седяха с вътрешностите на вещицата.
— Не — ахна Луиз. Столът й рязко изскърца в тъмното. — Не. Не палете лампите, Господи, Господи, не, моля ви, не ги палете, моля ви, не палете лампите, не палете! — Луиз вече пищеше. Всички в мазето замръзнаха.
Никой не помръдваше.
Всички седяха в тъмното, внезапно замразени в октомврийската игра. Вятърът виеше отвън, блъскаше стените на къщата, ароматът на тикви и ябълки се смесваше с миризмата на невидимите неща в ръцете им. Накрая едно момче извика: „Ще я потърся горе!“ и с надежда изтича в къщата и я обиколи четири пъти, викаше „Марион, Марион, Марион!“, а после се върна бавно по стълбите в задъханото мазе и каза в тъмното:
— Не мога да я намеря.
А после… някакъв идиот запали лампата.