— Не ми е притрябвала. Вземай я!
— Благодаря, сър, благодаря. Доставяш ми голямо удоволствие с позволението да направя един такъв срез. Имам си своята причина за това. Я гледай тук!
Свали печалната филцова шапка от главата, смъквайки заедно с нея и дългата си коса. Почти се уплаших от гледката, която предлагаше голият кървавочервен череп.
— Какво ще кажеш за тая работа, сър. Ако не се лъжа, аз си имах качулката още от дете, носех си я почтено и с пълно право и никой лойър[41] не дръзваше да ми я оспори, докато един ден една или две дузини поуни ме налетяха и ми взеха косата. Сетне отидох до Текама и си купих нова кожа. Наричат я «перука» и ми коства две дебели връзки боброви кожи, ако не се лъжа. Ама нищо не вреди, защото новата сегиз-тогиз е по-практична от старата, особено през лятото — мога да я сваля, когато започна да се потя. Но въпреки това някой и друг червенокож ще трябва да загине за тая работа и един скалп ми доставя повече удоволствие, отколкото най-хубавият дебелоопашатко.
По време на тези думи той отново си бе надянал шапката и перуката и се зае да смъква скалпа на втория индианец. Бях подценявал стария човек. Въпреки невзрачната си фигура, той бе една от многобройните железни натури на Запада, закалени в борбата със стихиите и хилядите опасности. И когато се наведе над трупа с грубоватия хумор на думите си, с разкривени от омраза и гняв черти, със святкащи от ярост очи и прекара ножа с бързи движения по челото и слепоочията, създаде у мен впечатлението за най-дива непримиримост.
Извърнах се, ужасен от самия себе си и изпълнен с чувство на разкаяние. То би трябвало да живее в сърцата на всички онези, които правят безотечествени и обявяват извън закона гордите нации на американските савани, изтребват ги с отрова, огън и меч и ги изтласкват в каньоните на Скалистите планини, където им остава единствено изборът да измрат без слава и чест или с оръжие в ръка да понесат смъртоносния удар.
Елън стоеше пред мен. Очите й се бяха приковали към двете бездушни тела с поглед, от който ме побиха мразовити тръпки и който ме отблъсна от нея. Едва по-късно, когато го вдигна към мен, той доби полека-лека по-дружелюбен израз.
— Защо не си взехте скалпа, сър? — попита. — Един вече сте оставили на Винету.
Зададен от женско същество, този въпрос ми беше напълно непонятен, поради което отговорих само с поглед на удивление. А и не му беше мястото за деликатни забележки, защото иззад всяко дърво можеше да избръмчи тетивата на някой лък или да изщрака петлето на някоя пушка. Преди всичко трябваше да вдигнем на крак бивака и да обърнем внимание на ловците върху близостта на индианците.
— Залавяй се бързо, Сам, да скрием индсманите.
— Имаш право, сър! Това е необходимо, ако не се лъжа. Но нека малката мис иде там зад храстите. Залагам мокасините си срещу чифт обувки за балет, че в скоро време тук ще се появят червени мъже.
Тя откликна на предупреждението на стария, а аз се заех да скрия с негова помощ труповете. От предпазливост не биваше да ги бутнем във водата, а да ги потулим в крайбрежната тръстика. Когато свършихме, Хокинс рече:
— Тъй и тоя въпрос го уредихме. Сега върви с малката мис към «крепостта» и предупреди нашите хора. Аз ще тръгна по тези следи, за да узная нещо повече от онова, което двамата мургавелковци ни казаха, ако не се лъжа.
— Няма ли да бъде по-добре ти да отидеш при татко, Сам Хокинс? — попита Елън. — Ти по-добре умееш да се оправяш с капаните, а четири очи виждат повече от две.
— Хм-м! Щом малката мис иска така, ще го сторя, мисля, но няма аз да бъда виновен, ако «тоягата заплава по-иначе» отколкото си мисли тя сега.
— Няма да бъдеш виновен ти, старо! Знаеш, че обичам да действам както ми е угодно. Имаш си твоите два скалпа и сигурно съзнаваш, че аз също трябва да си взема своите. Хайде, сър!
Заряза дребния трапер и пое през гъсталака. Последвах я.
Макар обстоятелствата да изискваха да насочвам цялото си внимание към околността, не можех да не мисля за поведението на момичето, което се провираше през храстите с ловкостта на опитен горски скитник и с всяко движение предлагаше картини на напрегнатост и предпазливост.
А и другояче не беше възможно. Елън още от детинство е трябвало отблизо да бъде запозната с живота в «ловната страна», да трупа впечатления, които са изострили нейните сетива, закалили са чувствата й и са придали на руслото на нейната съдба една толкова необикновена насока. Но въпреки всичко демонстрираната преди малко сила на нервите ми въздейства едва ли не изстудяващо, а ореолът, с който споменът бе обграждал нейния образ, беше затъмнен от суровата, безцеремонна действителност.