— Сигурно не можеш да повярваш? Хи-хи-хи… Уил Паркър, хе? Когато имаш истинска кингфилдска стомана и добра кентъкийска карабина, не пущай нищо да мине край теб и тогава и ти ще имаш такива неща, ако не се лъжа!
С последните думи той се насочи към водата, но преди да изчезне между скалите, се обърна още веднъж да предупреди постовия:
— Отваряй си очите, мисля! Там отсреща в гатъра[44] има цяло гнездо стрелци. Техните носове могат да поискат да се пъхнат и между краката ти. Ще бъде жалко за теб, както ми се струва, много жалко!
Ниско приведен под навесените по него капани, той закрачи пред нас и скоро стояхме при изхода на пролома и можехме да обгърнем с поглед котловината. Едно остро изсвирване от страна на стария трапер беше достатъчно да свика всички обитатели на нашето скривалище. Те с напрегнато внимание проследиха доклада за нашето приключение.
Олд Файерхенд го изслуша мълчаливо до края, но когато му казах за Парано, от него се изтръгна възглас на удивление и радост.
— Не е ли възможно да си се заблудил, сър? В такъв случай бих могъл да изпълня клетвата си и да го зачета с пестници, както в продължение на години е било моето единствено, най-горещо желание.
— Смущават ме единствено косите.
— О, те са без значение. Сам Хокинс може да ти послужи за пример, а и не е невероятно, че онази нощ не си го намушкал както трябва. Неговите хора са го намерили и са го взели със себе си. Докато аз бях болен, той се е възстановил, наредил е да ни наблюдават и после ни е последвал.
— Но защо не ни е нападнал?
— Не знам, но сигурно си има своята причина, която ние също ще научим. Уморен ли си, сър?
— Не бих казал.
— Трябва лично да видя тоя тип! Искаш ли да ме придружиш?
— Разбира се. Само трябва да ти обърна внимание върху опасността от този излет. Индианците напразно ще чакат своите съгледвачи, скоро ще се огледат и ще намерят мъртъвците. Ние ще попаднем между тях и може би ще бъдем отрязани от нашите.
— Всичко това е възможно, но аз не мога да остана и спокойно да чакам, додето ни намерят. Дик Стоун!
— Сър!
— Чу ли накъде ще вървим?
— Така мисля.
— Иди си вземи твоята ган[45] и се стегни малко по-здраво, стар скелете! Ще се поогледаме за червенокожите!
— На линия съм, сър, така ще бъде. Ще яздим ли?
— Не, ще отидем само до театъра. А вие, другите, си плюйте на ръцете и покрийте всички кеш[46] с чимове. Не се знае как ще се развият нещата и ако мургавелковците се намърдат между нашите скали, поне няма да намерят онова, което им е необходимо. Харис, иди вън при Уил Паркър, а ти, Бил Балчър, ще се грижиш за реда, докато ни няма!
— Татко, нека да дойда с теб — помоли Елън.
— С нищо няма да ми бъдеш полезна, дете. Почини си, всяко нещо ще си дойде на мястото!
Тя повтори молбата си, но Олд Файерхенд твърдо държеше на решението си, и ето как скоро отново тръгнахме трима по коритото на потока.
Дик Стоун беше не по-малък оригинал от Сам Хокинс. Неговата неимоверно дълга и ужасно суха кокалеста фигура бе приведена силно напред, сякаш за очите му нямаше друга перспектива освен двете стъпала. Те бяха израснали от чифт крака, чиято разтегнатост можеше да ти изкара ангелите. Над здравите ловни обуща беше закопчал кожени гамаши, които покриваха една доста голяма част и от бедрата. Тясно прилепналите панталони бяха притегнати в кръста с широк колан, по който редом с ножа и револверите висяха най-различни необходими дреболии. На широките ъгловати рамене беше заметнал вълнено одеяло, чиито влакна имаха пълното разрешение да стърчат по всички посоки на света, а на късо подстриганата глава се мъдреше някаква вещ, чиято дефиниция беше нещо абсолютно невъзможно.
Когато стигнахме вън, се отправихме след няколко указания към мястото, където се бе скрил Сам Хокинс. Водещата от там към пролома посока беше най-удобна за нас, защото имахме прикритие от двете страни и бяхме сигурни, че ще срещнем индианците, в случай че бяха напуснали скривалището си, за да се огледат за своите събратя.
Винету беше излязъл сутринта от бивака малко след нашето тръгване и още не беше се върнал. В сегашния поход той щеше да бъде най-желаният придружител и тъй като истински го бях обикнал, не можех да потисна една лека тревога за него. Та нали една среща с врага беше напълно възможна, а в този случай той, въпреки своята храброст, щеше да бъде изгубен.
Тъкмо си мислех за това, когато близките храсти внезапно се разделиха и апахът застана пред нас. Ръцете ни още при първото шумолене в клонките бяха посегнали към оръжията, но се дръпнаха, когато го познахме.