— Винету ще тръгне с белите мъже да види Парано и оглаласите.
Погледнахме го удивено. Той значи знаеше за присъствието на индианците.
— Моят червен брат е видял воините на най-свирепото племе на сиусите?
— Винету трябваше да бди над своя млад брат и дъщерята на Рибана. Той вървеше зад тях и видя ножовете им да се забиват в сърцата на червените воини. Парано е свалил скалпа от черепа на един мъж от племето на осагите. Неговата коса е лъжа и мислите му са пълни с фалшивост. Винету ще го убие.
— Не, вождът на апахите няма да го докосне, а ще го остави на мен! — отвърна Олд Файерхенд.
— Винету веднъж вече го подари на своя бял приятел!
— Този път той няма да ми се изплъзне, защото ръката ми…
Само последната дума чух още, защото в мига, в който бе изговорена, видях две пламтящи очи да проблясват иззад храста, където извиваха следите, и с един бърз скок пипнах мъжа, комуто принадлежаха.
Беше този, за когото говорехме: Парано. Едва се бях намерил при него и сключих пръсти около гърдите му, от двете страни се прошумоля и цяла група индианци изскочиха да помагат на вожда си. Приятелите бяха видели моето движение и веднага се втурнаха към моите нападатели. Как стана, не знам, но Белия вожд, който далеч ме превъзхождаше по сила и ловкост, лежеше под мен. Чувствайки коляното ми върху гърдите си, пръстите на лявата ръка около гърлото и десницата ми около ръката си, стиснала ножа, той се гърчеше под мен като червей и правеше разярени усилия да ме отблъсне. Нямах време да хвърля и един поглед върху бясната тупурдия около мен, защото при най-малкото невнимание от моя страна бях изгубен. Никога през живота си не съм усещал по-осезаемо, че в миг на такава опасност силите на човек могат да се удвоят, да, дори да се удесеторят.
Удряйки с крака около себе си като вързан със синджир бик, той полагаше титанични усилия да се оттласне нагоре. Дългокосата перука лежеше до него, изскочилите от орбитите очи се бяха налели с кръв, от устата му бе кипнала яростна пяна, а по оголения от скалповия нож на Винету череп всички фибри и нерви се бяха издули под напрежението и дивото чукане на пулса с една ужасяваща грозота. Сякаш имах под себе си някакво побесняло животно и с необяснима сега за мен сила стиснах пръстите около гърлото му. Той трепна конвулсивно няколко пъти, отпусна глава назад и, извъртайки очи, се изпъна с все по-отслабващо тръпнене на крайниците… беше победен.
Надигнах се и едва сега се огледах. Представи ми се сцена, която перото не е в състояние да опише. Никой от биещите се не употребяваше огнестрелно оръжие, за да не привлече помощ на врага. В действие бяха само ножът и томахавката. Никой не стоеше изправен, а всички се търкаляха по земята в собствената си кръв или тази на противника.
Винету тъкмо се канеше да забие ножа си в гърдите на лежащия под него човек. Олд Файерхенд беше притиснал под себе си един неприятел и се опитваше да отбие втори, който му кълцаше ръката. Притекох му се на помощ и свалих натрапника със собствената му брадва, която беше изтървал. После отидох при Дик Стоун. Той лежеше между двама мъртви червенокожи и под един огромен мъж, който с всички сили се стараеше да му нанесе смъртоносен удар с ножа. Не му се удаде, секирата на неговия съплеменник сложи край на усилията му.
Стоун се надигна и приведе в ред безконечните си крайници.
— By God, сър, това се казва помощ навреме! Трима срещу един е все пак малко множко за човек, който не бива да стреля. Така да бъде, имаш благодарността ми!
Олд Файерхенд също ми протегна ръка и тъкмо понечи да каже нещо, погледът му падна върху Парано.
— Тим Фин… възможно ли е? Самият вожд! Кой си има работа с него?
— Моят млад бял брат го тръшна — отговори Винету вместо мен и забелязвайки, че вождът не е ранен, а победен само от натиска на ръката, прибави с израз на удивление, каквото никога не бях чувал от него: — Великият дух му е дал силата на бизона, който бразди земята със своя рог.
— Човече — извика Олд Файерхенд, — друг като теб не съм срещал, колкото и надалеч да съм се скитал, а ти си дошъл в Запада само за да се запознаеш с неговите камъни и растения?
Вместо какъвто и да е отговор, сложих ръка върху неговата. Почти свръхчовешкото напрежение беше дотолкова прехвърлило силите ми, че треперех с цялото си тяло като премръзнал и едва бях в състояние да задържа ръката си на място.
— Сега усещаш ли колко могъщ герой съм, сър? И най-слабият се отбранява, когато се касае за живота му, а тук нещата не опираха само до моя, защото ако той бе взел надмощие, може би с всички нас щеше да е свършено. Този, който оживееше от нас двамата, неговата партия щеше да победи.