Обръщам се към двамата пушачи на дивана.
— Дамата и господата ще ме извинят, че толкова дълго не се вяснах. Това не е учтиво, наистина, от моя страна, но аз съм…
— О, моля, моля — прекъсва ме радостно пивоварят. — Вие наистина хич не ни липсвате. Трябва да ви кажа, че чудесно се забавляваме.
— Значи ви харесва у дома?
— Екстра!
— Това ме радва. И както виждам, моят тютюн джебели също намира одобрението ви. Ако желаете, можете да си вземете десетина фунта. Вярно, в момента не разполагам с толкова, но е достатъчно да драсна само един ред до моя приятел в Константинопол, едрия търговец Мафлай, и ще мога да ви…
— О, благодаря, благодаря! Няма да ви ограбваме, я, ще се задоволим и с пет фунта.
— Хубаво! С удоволствие ще изпълня желанието ви. Сега повече няма да ви безпокоя. Продължавайте да се забавлявате все така добре!
Десет часът вечерта е и аз съм сам. Моите гости са се сбогували и са си отишли. Всичко вкъщи е спокойно. Само аз съм още буден и ще остана буден цялата нощ. Ако нещата вървят добре, до седем часа заранта ще бъда готов. А ако все пак ме споходи желание за сън, имам си едно сигурно противосредство. На писалището ми се перчи една мощна кафе — машина, а до нея стои в подканяща близост, така че да мога да я достигна с ръка, една кутия с пури.
И аз пиша ли пиша за Винету, великия вожд на апачите, за моя приятел Карпио, пиша за Петех, жестокия водач на кървавите индианци, за приятелските шошони. А когато в мен се появява образът на малкия Рост със своите «капуцински мускули», един вътрешен глас ми казва, че Олд Шетърхенд от онова време е бил тип за повече завиждане от днешния. Но този вътрешен глас много скоро бива заглушен от един друг, който сто пъти ми прошепва тази нощ в ухото: «Издателят чака твоя роман! Затова пиши… пиши…»