— От колко се нуждаете? — запитвам с намерението да съкратя работата.
— Кръгло сто и петдесет марки.
— Действително бих го нарекъл кръгло! Имахте право наистина, като окачествихте пред моето момиче работата като важна и неотложна. Но тя е важна и неотложна единствено за вас, за мен — не. На един гений, както се охарактеризирахте, подаяния аз не бива да давам. Но ще ви предоставя възможност да спечелите споменатата сума при мен за кратко време, като изготвите нов каталог на моята библиотека.
— Каталог? — пита онзи учудено. — Аз съм професионален критик, а не библиограф!
— Това общо взето не е пропуск, тъй като един критик трябва да притежава и квалификацията за съставяне на един използваем каталог.
— Вие май се подигравате!
— Ни най-малко! Готов съм да ви помогна по един пристоен начин, за да не се унижите. Но вие, изглежда, се удивлявате на моята отзивчивост.
— За което имам основание, понеже се нуждая от пари в брой, а не от работа.
— Когато аз се нуждая от пари, си ги заработвам. И тъй като вие не искате да работите, а настоявате за пари, явно се ръководите от максимата, че работата е за един, а парите — за друг.
— От какво се ръководя, хич не ви засяга! Отказвам се и от работата, и от парите ви. Сигурно самият сте затънал в дългове. Един писател, на когото не са останали някакви си мизерни сто я петдесет марки за някой колега в моите очи е кръгла нула, отбележете си това! Servus! [6]
Излиза с презрителен жест и се счита за твърде знатен да затвори вратата след себе си. Аз оставам с потиснатото чувство за «кръгла нула». Един поглед към часовника ми подсказва, че е крайно време да отпътувам за Дрезден, ако не искам да изтърва комисионера на Фезенфелд.
Преди да напусна къщата, поглеждам към градината, където първият ми посетител от днешния ден, гимназистът, се размайва с наслада. Вероятно от отмъщение, дето не го зачетох с желания кичур от Винету, я кара през малините ми. За да не опустоши съвсем храстите, се сбогувам с него по най-бързия начин с препоръката да не пропусне обяда си в Дрезден.
По път за гарата срещам една дама в траур, която ме пита за жилището на хер Май. Описвам й пътя, без да й казвам, че аз съм споменатият. Сторех ли го, щях да изтърва влака. На гарата се лепва за мен един съгражданин, за да ме попита кога може да ме навести. Имал гости от Бреслау [7] — един господин и една дама, които не искали у дома си да кажат, че са били тук, а не са Го видели. Утре вече нямало да ги има. Насрочвам четири часа, защото знам, че сега и бездруго няма да мога да довърша ръкописа преди осем часа, а ще трябва да пиша и през следващата нощ. Пристигам в Дрезден и за да не закъснея, заминавам с кола за «Ойропейшър Хоф».
Тъй като комисионерът Хербиг никакъв не се вижда, трябва да чакам и си поръчвам вино — бира тук няма. На една маса закусват трима господа. След известно време се присъединява и четвърти, който бива наричан Хербиг. Отивам при него, съобщавам му името си и го питам той ли ми е телеграфирал сутринта от Лайпциг. Мъжът скача зарадвано, протяга ми ръка и извиква:
— Да, аз, аз! Аз съм от Нюрнберг, търговски пътник в областта на детските играчки. Там вие имате много приятели и читатели и аз съм натоварен да ви посетя, за да мога точно да опиша как изглеждате. Дайте ми ръката си!
Аз съм също така радостен да се запозная с хер Хербиг и му протягам безобидно ръка, но едва съм хванал неговата, той изревава:
— Олеле, ох! Спрете, пуснете ме! Вие сте побъркан! При неговия болезнен крясък всички присъстващи наскачат. Той държи десницата си с лявата ръка и подскача от крак на крак. Плащам виното и си тръгвам не особено доволен от себе си, задето не съм му стиснал по-здраво ръката. За известно време той трябва да се откаже от писането на телеграми, а и не само от това.
Към два часа се прибирам вкъщи. Дамата в траур седи в приемната. Иска непременно да говори с мен и не склонила да си тръгне дори след като жена ми й обяснила, че е заета в кухнята и ще трябва да я остави сама. Удивен от тази упоритост, се отправям към чакалнята. Тя ме познава и ми отправя упрека, че не съм й казал кой съм. Работата й била толкова важна, че сигурно нямало да отпътувам за Дрезден, а съм щял да се върна с нея. После продължава: