— Този хор вероятно ще поръча буре «Нирщайнер» или «Йозефсхьофер».
— Наистина ли? — прозвучава бързият, ревностен въпрос. — В такъв случай няма повече да ви досаждам. Какво възнамерява да прави сега човекът?
— Канеше се да изпие някъде чаша пилзенско?
— Бира? И през ум не ми минава! Ще го замъкна с мен, и то незабавно! Не идвайте, моля! Не бих желал вашето присъствие да го отклони. Не ми се сърдете и сбогом за днес!
Две минути по-късно виждам надхитрените да се измъкват долу през портата и да поемат под ръка по пътя за Шайдинг. Убеден съм, че двамата утре пак ще дойдат при мен, за да ми съобщят, че Гамбринус още не си е заминал, понеже Бакхус много му харесал. Постигнал съм коварната си цел и сега мога отново да отида в трапезарията.
Не всеки път ми се удава да се освободя толкова бързо и трайно от моите посетители. Неотдавна ме посети един унгарски професор — само за два часа. Само че престоя девет дена в Радебойл. Един читател от Америка поиска да ми стисне ръката, нищо повече. Неговата жена също искаше да може да каже там отвъд океана, че е имала ръката на Олд Шетърхенд в своята. Оказах им услугата и ето как две седмици поред си стискахме ръцете — толкова дълго останаха в Радебойл. Един високопоставен хер ме посети, когато се бях проснал от тежък грип. От уважение към поста му станах и с тридесет и девет градуса температура му отговарях на всички възможни и невъзможни въпроси в продължение на… шест часа. Това така ме съсипа, че и до днес, като го видя, изпадам в нещо като треска. Невъзможно ми е да проявя пред него спокойствието, свойствено иначе на Олд Шетърхенд. Вместо да преживея пак нещо подобно, бих предпочел да ме върже на кола на мъченията най-свирепото индианско племе.
Но следващата случка, която ще разкажа, не е толкова опасна.
Един следобед щях да отивам с жена си на концерт, а вече от един час бях забелязал трима реалки [10] да се мотаят по улицата, без да смеят да ми позвънят. Когато излязохме на улицата, шест очи ме погълнаха и чух думите:
— Това е той, да, той е! А онова е жена му! Хайде, да вървим след тях! Трябва да знам къде отива!
Помъкнаха се след нас, вървейки ту по-близо, ту по-далеч, и сега чухме следните преценки:
— Чуйте, жена му я бива, не е лоша! Почти величествена! На него краката му са малко криви. В тъмни панталони не си личи толкоз. Сигурно е от многото езда; костите се притискат в дъга!
— Аз не съм доволен от мустака; би трябвало всъщност да е по-голям.
— Затова пък походката е толкоз по-енергична. Същински апач! Погледнете, хвана го под ръка! Хер и скуав Олд Шетърхенд! Дали не отиват в «Йегерхоф»? Там има концерт. Да можехме да се намърдаме заедно с тях! Ама за тая работа ни липсват кинти!
Влязохме в споменатата концертна градина, а тримата критици на краката ми застанаха вън до оградата и не ме изпускаха от очи. Отидох при тях и ги запитах:
— Вие ме фиксирате! Известни ли са ви последиците? Какво избирате, пистолети или саби?
Те се вторачиха стъписано в мен със силно зачервени физиономии и най-големият обясни:
— Не ви фиксираме, а само си зяпаме.
— Все същото! Познавате ли ме?
— Да.
— Влезте тогава! Трябва да уредим работата!
— Не можем да влезем, нямаме мангизи!
— Няма значение. Елате на касата!
При тази подкана тръгнаха с угрижени сърца и седнаха после крайно угнетено с поръчания от мен «Кулмбах» [11].
Но понеже не споменах и дума за фиксиране, дуел и секунданти, физиономиите им се разведриха. Добиха кураж да пият за мое здраве и скоро седях като зрелостник пред тях, разпитван така основно за пътешествията ми, че когато концертът свърши, и при най-добра воля не можех да кажа какво е било свирено. А те се разделиха с нас с уверението, че са се уплашили, наистина, но скоро разбрали, че само съм се пошегувал. Сега ме помолиха да не забравя, че двата блажени часа в градината ще останат за тях като най-хубавият ден от живота им.