Той се изправи бавно и тежко, след което се разтърси, сякаш искаше да се освободи от някакъв невидим, притискащ го товар. Но когато посегна с ръка към юздите на коня си, за да се метне на седлото, аз го задържах и му казах:
— Твоите другари вече изказаха мнението си, че си невинен, но сега изслушай и мен, мистър Холи.
— Е? — попита той с такъв тон, като че не очакваше от мен и най-малкото облекчение или утеха.
— Ще ти разкажа една история, една истинска история, случила се отвъд океана, в Германия, в моята родина.
— Каква ли полза ще имам от историята ти?
— Може би все пак ще имаш някаква полза. Само я изслушай! Двама майстори покривачи на сгради трябвало да поставят нов ветропоказател на върха на една много висока църковна камбанария. Необходимата за тази цел стълба била закрепена здраво още предишния ден, преди да свалят стария ветропоказател. Единият от покривачите бил стар и опитен майстор, а другият бил неговият син, който имал жена и четири деца. Изкачвали се все по-нависоко и по-нависоко, от стъпало на стъпало, старият пръв, а синът след него, като и двамата се придържали само с едната си ръка, а с другата носели тежкия ветропоказател. Долу стояла човешка тълпа и гледала тази изключително опасна работа безмълвно и със замрели сърца, кажи-режи, самата тя зашеметена от голямата височина. И ето че изведнъж отгоре се разнесъл страхотен вик. Надал го синът. Бащата отговорил спокойно и предупреждаващо. Синът отново извикал и веднага след това от тълпата се изтръгнал многогласен вик на ужас, слял се в едно, защото след като синът хванал стария за крака, той със силен ритник го накарал да изпусне стъпалото и младият полетял надолу от страшната височина, и останал да лежи на земята в безформена маса.
— Възможно ли е подобно нещо! Да убиеш собствения си син! — възкликна Холи.
— Не прибързвай, сър, слушай по-нататък! Разбира се, долу край кулата се разиграли такива сцени на крайна възбуда и възмущение, които не могат да бъдат описани. А горе старият продължил да се изкачва, носейки сам ветропоказателя. Когато достигнал върха, той се изправил върху топката на кулата и с едно невероятно, наистина исполинско напрежение на всичките си сили забучил ветропоказателя върху острото «вретено». После като че нищо особено не се е случило, бавно и сигурно започнал да слиза надолу и да откачва от куките стълбата — стъпало подир стъпало, пъхайки ги в прозорците на камбанарията, докато най-сетне изчезнал в неостъкления отвор на звънарницата. Пред вратата на кулата го очаквала побеснялата тълпа, готова да го линчува. Но той не излязъл навън. Хората нахлули в кулата и го намерили горе в звънарницата, където в мига, когато почувствувал под краката си сигурния под, старият се строполил в безсъзнание. Отнесли го до дома му и там се съвзел, но обзет от нервна треска, цял месец бълнувал за онзи страшен миг, в който се видял принуден да блъсне и погуби сина си. Умението на лекарите, както и неговата, въпреки възрастта му здрава натура, го спасили. Веднага щом вече можел да стои на крака, той отишъл в съда, за да се предаде на прокурора. И как мислиш, мистър Холи, е гласяла присъдата?
— Ами че как да гласи! За убийство на собствения син има само едно наказание — смърт! — отвърна ловецът.
— Действително ли е такова мнението ти, сър?
— Естествено. Изобщо не е възможно да има друго мнение.
— О, възможно е!
— Не. Той съвсем преднамерено е блъснал сина си, за да се убие.
— А не е ли станало във възбудено състояние?
— Нима това изключва всяка преднамереност?
— Навярно в този случай не. Но въпросът може да бъде разгледан и от една съвсем друга гледна точка.
— Много ми се иска да я чуя!
— Разбира се, случаят вдигнал невероятен шум, навсякъде се говорело за него, пишели и вестниците. В юридическите среди съществувало мнение, че непременно трябва да се поддържа обвинението в убийство и бащата трябва да бъде осъден, а после случаят да се предостави на милосърдието на монарха. Отначало хората не признавали никакво извинение за извършителя, но после, когато им станали известни причините за неговата постъпка, започнали да мислят по-иначе. Да, той бил извършил деянието преднамерено, но какво го накарало да постъпи така? Изведнъж синът подвикнал, че започнало да му се вие свят, тъй че наоколо сякаш всичко се въртяло. «Затвори очи и се дръж здраво, докато ти мине. Аз ще чакам!» — посъветвал го старият, който си помислил, че е някакъв мимолетен пристъп. «Никъде не мога да се задържа, ръката ми нищо не чувства!» — изкрещял му синът, като изпуснал ветропоказателя и се вкопчил в крака на баща си. С тръпки на ужас старият разбрал, че не може и дума да става за изчакване, нито за преминаване на световъртежа, защото това бил един от онези пристъпи, които напълно парализират човека и с нищо не може да му се помогне. А онзи, който се притечел на помощ, също щял да бъде повлечен към гибел. В една-единствена кратка секунда бащата премислил своето ужасно положение. С тежкия ветропоказател в лявата ръка, той трябвало да се държи само с десницата си. На крака му бил увиснал синът. Старият добре чувствал голямата тежест, която го теглела надолу и заплашвала да го запокити в бездната. Знаел, че може да й устои само броени мигове, след което безвъзвратно щял да полети надолу заедно със сина си. Е, да, ако се намирал под него, той щял да го подкрепя и може би щяло да му се удаде да го спаси, но така младежът бил неминуемо обречен. Нима този фатален пристъп на световъртеж трябвало да струва два човешки живота вместо един? Нима нещастното семейство трябвало да загуби и двамата мъже, които го изхранвали? Ако допуснел да бъде повлечен надолу, нима това нямало да е равнозначно на самоубийство, след като макар и сам, той все пак можел да се задържи? В този миг синът извикал: «Господи, вече не чувствам стъпалото! Падам, загивам!» Той висял само на крака на баща си. Тогава старият разбрал, че няма как да се избегне ужасното, което трябвало да се случи. Със силен ритник се отърсил от сина си и младежът полетял надолу. Чул многогласния вик на ужас от тълпата. Не погледнал надолу. Очите му се замрежили, сърцето му заплашвало да спре. И все пак той трябвало да остане твърд. Съвзел се с нечовешко напрежение на всичките си сили. Като насън, в някакво състояние на апатия той се изкатерил най-горе и довършил своята работа. После започнал да слиза надолу, като прибирал стъпалата едно подир друго. А щом се озовал в звънарницата, силите му го напуснали и той рухнал в безсъзнание на земята. Все още ли си на същото мнение за неговата постъпка, мистър Холи?