— Човешките дарби не са разпределени равномерно. Който не е добър стрелец, вероятно умее да върши по-добре нещо друго.
— Възможно е. Само се питам дали от това друго нещо има някаква полза тук в Дивия запад. Но не искам да те огорчавам, като продължавам да говоря за работи, които не умееш да вършиш. Напротив, желая ти всичко най-добро и ми се иска някак си да ти помогна. Но да не говорим повече, не обичам засуканите приказки.
Той легна на земята и се изпъна удобно.
Хората край огъня разговаряха толкова високо, както иначе не бих позволил. Но тъй като не им бе известно кой съм, нямаше да приемат от мен никакви съвети, а камо ли разпореждания. Те знаеха много добре, че не бе изключено наблизо да се намират команчи. А аз, който бях чел бележката на Винету, го знаех още по-добре. Но далеч по-голяма непредпазливост от шумния им разговор бе запаленият от тях огън. Светлината му можеше да проникне между храсталака и да ни издаде. А ако това не станеше, всеки опитен индианец с добро обоняние неминуемо щеше да надуши дима от неколкостотин крачки. Ето защо реших да си държа очите и ушите отворени, докато огънят догори.
Тъй останах да лежа дълго време, притиснал едното си ухо в земята, за да мога да чувам надалеч, като погледът ми непрекъснато шареше по храстите. И ето че изведнъж забелязах как конят ми престана да пасе, вдигна глава и я задържа извита настрани по един определен начин, който ми бе твърде добре познат. После пое въздух, тихо изпръхтя и се обърна към мен. Някой се приближаваше от онази посока и този някой беше бял. Ако беше индианец, враният ми жребец нямаше да пръхти. Това бе част от индианската дресировка, която имаше.
— Иш хош! — подхвърлих му полугласно. Конят разбра заповедта ми и легна на земята. Беше ме предупредил и сигурно повече нямаше да прояви никакъв признак на безпокойство. Онзи, който се приближаваше, не биваше да разбере по поведението на жребеца, че идването му е разкрито.
Най-вероятно той бе сам. Без съмнение беше надушил нашия огън и във всички случаи бе оставил коня си нейде по-надалеч, за да се промъкне тайно до нас. Нямаше защо да се страхуваме от него, напротив, при сегашните обстоятелства всеки бледолик трябваше да е доволен, ако се натъкнеше на бели. Следователно можеше да се очаква, че след като ни подслушаше, за да разбере какви сме, щеше да се върне да доведе коня си и да се присъедини към нас.
И тъй, известна ми беше посоката, от която се приближаваше. Обърнах се с лице натам и полупритворих очи, за да мога изпод спуснатите си клепачи да наблюдавам въпросното място в храсталака. Човекът не биваше да забележи, че погледът ми е насочен към него.
Светлината на огъня проникваше между листата, като рязко очертаваше контурите им. Забелязах леко раздвижване на клоните. Човекът се приближаваше, пълзейки бавно и извънредно предпазливо през храсталаците. Не се долавяше никакъв шум, абсолютно нищо, още повече че моите спътници продължаваха разговора си на висок глас. Ето че в този момент той достигна последните храсти. Трудно му беше да погледне през тях, защото тъкмо на това място шумата бе твърде гъста. Налагаше му се да отстрани малко от нея, да махне поне един клон или някоя вейка. Не биваше да го чупи, тъй като можеше да чуем шума. Ето защо предположих, че ще го отреже. И наистина след не повече от половин минута видях как една наистина доста незначителна част от шумата изчезна.
Когато с удвоено внимание насочих погледа си към онова място, забелязах две сякаш фосфоресциращи точки. Това бяха очите му, които можеха да бъдат открити само от опитен уестман със силно изострени сетива. В Дивия запад има стотици ловци, които никога не успяват да открият през нощта очите на някой съгледвач. Това не зависи само от упражняването. Вярно и то е необходимо, обаче човек трябва да притежава и дарба, с други думи, това качество да му е вродено. Нейде над очите на непознатия се открояваше нещо като светла лента, наподобяваща бял воал. Изглежда, човекът беше стар и имаше снежнобяла коса. И ето че изведнъж той нададе силен вик, бързо скочи на крака и излезе от храсталака.
— Паркър, Сам Паркър е тук! — възкликна той. — Стар мой познат, от когото няма защо да се крия.
Изплашените мъже край огъня светкавично се изправиха. И намиращия се до мен Джош също скочи на крака. Аз останах легнал.
— Олд Уобъл, Олд Уобъл! — силно извика Паркър. А после, тъй като бе употребил прякора на този човек, поправяйки се, добави: — Фред Кътър! Извинявай, мистър Кътър, че ми се изплъзна туй име! Но виновна е изненадата ми.
Значи това беше Олд Уобъл, когото толкова много исках да видя и за когото вчера бяхме говорили. Да, ей го къде стоеше на светлината от огъня, точно такъв, какъвто ми го бяха описвали. Имаше висока, много стройна и слаба фигура. Носеше шпори, чиито колелца бяха извънредно големи. Мършавите му крака бяха обути в легинси, които, изглежда, бяха стари поне едно столетие. Силно замърсената му риза оставяше врата и гърдите открити, а върху нея бе навлякъл провиснала връхна дреха, образуваща широки гънки, чийто цвят едва ли можеше вече да се определи. Старата му шапка имаше страшно широка периферия и бе силно килната назад. Под нея на главата си беше завързал кърпа, чиито краища се спускаха по раменете му. На ушите му се виждаха големи тежки сребърни обици. В пояса му бе затъкнат стар дълъг леко закривен ловджийски нож, а кокалестата му десница държеше някаква пушка, чиято конструкция засега не ми бе възможно да различа. Лицето му бе същото, каквото Паркър ни го беше описал предишния ден. Но в този някогашен Крал на каубоите най-много биеше на очи бялата коса, която буйно напираше изпод шапката и кърпата му и се спускаше почти до пояса.