— Което се нарича Хелмърс Хоум — прекъснах го аз.
— Уф! Нима Поразяващата ръка знае това място?
— Известно ни е. Хелмърс е наш приятел.
— Това е добре, защото моят воин ще отведе белите там.
— Но защо не яздят направо, а заобикалят?
— За да стигнем преди тях и да ги заловите без никаква съпротива.
— Чудесно! Виждам, че Мба, вождът на чикасо, е умен воин. Но не ти ли мина през ума, че можем да имаме основание и да не ти се доверим?
— Нима има такива причини?
— Да. Твоят воин може тъй да ни отмъкне крадците, че повече да не ги видим!
— Ако така мислиш, тогава ще ви предадем оръжията си и самите ние ще ви послужим за залог!
— Не е необходимо. Вярваме ви. Но не е ли възможно белите да размислят и да поемат по друг път?
— Не. Моят воин ще им внуши такъв страх пред всяка промяна на определената посока, че сигурно ще го следват до целта.
— Добре! Конете ви много ли са изморени?
— Ще издържат до Хелмърс Хоум дори и да яздим бързо.
— Тогава да не губим време. Ако не се лъжа в сметките си, още следобед ще стигнем дома на Хелмърс. А белите кога ще бъдат там?
— Наредих на водача им така да подхване работата, че да пристигнат в Хелмърс Хоум привечер.
— Постъпил си много съобразително. Но искам да те питам още нещо. Какво щеше да правиш, ако не бяхме дошли?
— Съвсем сигурен бях, че ще дойдете, ако не сега, то по-късно. В такъв случай щях да отида без вас при Хелмърс, щях всичко да му разкажа и да го помоля да ни помогне да отнемем пушките от крадците. После още с пристигането ви щяхме да ви ги дадем. Вярва ли Олд Шетърхенд на думите ми?
— Вярвам ти и искам да те похваля за постъпката ти. Честността ти няма да остане невъзнаградена. А сега да тръгваме. Каквото имаме още да си казваме, можем да го обсъдим и по пътя.
Индианците възседнаха конете си и продължиха заедно с нас. Яздехме по-бавно отпреди, защото те не бяха в състояние да поддържат нашето бързо темпо. Въпреки това малко след пладне забелязахме тук-там някои признаци, че скоро щяхме да оставим Ляно зад гърба си. Докато над вътрешността на пустинята из въздуха се реят само пернати хищници, сега видяхме да прелитат и птици, хранещи се със зърна, тук-там растеше по някоя самотна салвия[39], за чието съществуване е нужна само нощната роса. После от пясъка взеха да надничат отделни тревички, които постепенно се сливаха в зелени петна, а те пък по-късно образуваха обширни морави. След това се появиха ниски и по-високи храсти, дори и дървета, а когато зърнахме пред себе си и първата царевична нива, пустинята Ляно бе останала вече зад нас.
Хелмърс Хоум бе посещаван по-често от другите поселища в Дивия запад. Обикновено хората, които се канеха да навлязат в Ляно Естакадо или пък излизаха от нея, се отбиваха тук, за да си отпочинат. Ето защо Хелмърс винаги бе добре запасен с всичко необходимо за уестмана или пътника. Той не беше само фермер, а покрай това играеше и ролята на търговец и ханджия. Неведнъж бях пил при него чаша бира, приготвена по немска рецепта.
Достигнахме тесен поток и той ни отведе при къщата, покрай която течеше. Тя бе издигната от камък, тъй като тук действително имаше камъни въпреки близостта на пясъчната пустиня, и се състоеше от един-единствен етаж. Под сенчестите дървета пред вратата бяха поставени няколко маси и пейки. Зад сградата се намираше оборът, оградено място за добитъка и стопанските постройки. Когато свихме край ъгъла, забелязахме на прага някакъв негър. Щом ни видя, за миг той се стъписа, но после подскочи от радост и с гръмовит глас изрева в отворената врата:
— Масса Хелмърс излязат, веднага бързо, веднага! Масса Винету и масса Шетърхенд сме тук!
После с огромни скокове той се втурна към нас, сграбчи ме за ръката и крака и от радост едва не ме събори от коня.
— По-полека, по-полека, добри ми Херкулес! — казах му аз. — Чувам, че мистър Хелмърс си е у дома, така ли?
— Масса сме тук, а също и мисус — отвърна той. — Ето вече двама тичат насам.
Да, на прага се появи Хелмърс, а зад него със сияещи от радост очи се показа и жена му. Двамата съпрузи се обичаха извънредно много. Тя се казваше Барбара, но обикновено той я наричаше «моята мила Барбара».
Каква радост предизвика пристигането ни! Стискането на ръце нямаше край, а човешките гласове ехтяха далеч навън, тъй като всички останали обитатели на Хелмърс Хоум — и мъже и жени — се стекоха да ни поздравят. Ето защо ги предупредих:
— По-тихо, джентс! Засега присъствието ни трябва да остане в тайна.
— В тайна? Защо? — попита Хелмърс.