— Това засяга ли те?
— Всъщност не.
— Тогава не питай! Човек не бива да се интересува за нещо, което не го засяга. Това е ясно.
— Не питам от любопитство, а защото искам да ви предупредя да се пазите.
— От какво?
— От няколкото бели негодници, които се скитат нейде наоколо.
— Негодници ли? Що за типове са тези хора?
— Мерзавци, които особено обичат да отмъкват чужди пушки.
— Как… какво?
— Да. Крадци на пушки!
— Но това е… това е… странно!
— Така е! Само преди два дена са извършили такава кражба.
— Преди два дена? Къде?
— В Ляно. Там са отмъкнали трите най-прочути пушки на Дивия запад.
Измъкнах револвера си, понеже мигът за нашето изненадващо нападение бе настъпил. Винету също запъна спусъка на своя револвер. Не виждахме негодниците, но вероятно в този момент те не се чувстваха особено добре, защото гласът на «генерала» прозвуча твърде сподавено:
— Какви са били тези пушки?
— Сребърната карабина на Винету, карабината «Хенри» и мечкоубиецът на Поразяващата ръка.
— По дяволите! Истина ли е?
— Чиста истина!
— Откъде го знаеш?
— Направо от потърпевшите.
— Значи… от… Винету?
— Йес.
— И от… Пора… Поразяващата… ръка?
— Йес.
— Тогава сигурно си… сигурно си разговарял… с тези двама мъже!
Бързо свихме край ъгъла, после още три скока и се изправихме пред тях. В същия миг към нас се присъединиха и хората на Хелмърс.
— Разбира се, че мистър Хелмърс разговаря с нас! — рекох аз. — Не мърдайте! Всички оръжия са насочени към вас. При най-малкото ваше движение, ще загърмят!
Неописуема бе уплахата им. Втренчили широко отворените си очи в нас, те ни гледаха, сякаш бяхме привидения, и не смееха да се помръднат.
— Херкулес, нали ти казах да вземеш въжета или ремъци. Носиш ли ги? — попитах негъра.
— Тук са ремъци, колкот щеш — отвърна той. — Ето са в ръцете ми.
— Вържи тези типове!
— Какво? Да ни върже? — извика Дъглас. — Да върже един генерал, генерал, който в безбройни битки…
— Мълчи! — прекъснах го. — Ти ще си първият, когото ще вържем и, окажеш ли съпротива, ще те застрелям на място!
След тези думи той не посмя да се възпротиви. Вързаха го, а след него и другите. Обърнах се към Олд Уобъл:
— Чудесна компания си си избрал! Всъщност изобщо не би трябвало да разговарям с теб, но все пак този път ще превъзмогна чувствата си, за да те попитам: ти участва ли в кражбата?
— Не — отвърна той, отправяйки към мен поглед, в който горяха гняв и омраза.
— Ти не влиза ли в къщата при отмъкването на пушките?
— Не.
— Истина ли е? — попитах «генерала».
— Нищо няма да ти отговоря! — заяви ми той. — Та кой може да дръзне тук да разпитва един генерал?
— Well, тогава засега с теб няма какво да си кажем повече. Изобщо няма да те разпитваме, защото вината ти е доказана. Остава ни само да ти определим наказанието.
— Наказание ли? Посмей само да посегнеш на мен! Страшно ще си отмъстя, тъй страшно, че…
Не го чух повече какво каза, понеже направих знак на Винету, Хелмърс и индианския вожд да ме последват. Отидохме зад къщата, за да обсъдим какво да бъде наказанието на крадеца. Бързо се споразумяхме и се върнахме при пленниците, пазени междувременно от хората на Хелмърс и червенокожите. Нито Винету, нито аз искахме да имаме нещо общо с изпълнението на присъдата. Предоставихме всичко на собственика на Хелмърс Хоум. Той им обяви решението ни с думите:
— Тъй като сте заловени на моя земя, в моя дом, аз ще ви кажа, каква участ ви отредихме. Всички ще останете тук до утре сутринта. След това ще бъдете отведени до границата на моята ферма. Който от вас отново се мерне насам, ще бъде застрелян. Благородният джентълмен, който се представя за «генерал», е крадец. Законите на Дивия запад наказват подобна кражба със смърт. Но ние ще проявим милосърдие и ще превърнем това наказание в петдесет удара, защото ни се струва, че…
— Удари ли? — изкрещя Дъглас. — Аз ще…
— Нищо няма да направиш, подлецо! — сряза го с гръмовен глас Хелмърс така, че «генералът» млъкна. — Именно защото се пишеш офицер, ще бъдеш бит! И тъй като с изключение на вас тук има само джентълмени, никой от които няма да пожелае да се заеме с тази работа, ти ще получиш петдесетте удара от Олд Уобъл.
— Аз… аз… отказвам да се подчиня! — едва процеди през зъби старият някогашен «King of the cowboys»
— Ще се подчиниш, приятелче, защото така решихме. Откажеш ли да удряш по моя команда, или ако не удряш с всичка сила, самият ти ще отнесеш първо петдесет удара, а после и куршум в главата. Не се шегувам, да го знаеш!